Сподели новината.

Дъщерите на нашите владетели често са били сродявани с най-благородните византийски родове. Българската държава съществува почти 1400 години, от които повече от 700 са неизменно и много тясно свързани с Византийската империя.

Българските принцеси в Константинопол

            Дъщерите на нашите владетели често са били сродявани с най-благородните византийски родове. Българската държава съществува почти 1400 години, от които повече от 700 са неизменно и много тясно свързани с Византийската империя. Нещо повече, България и Византия като единствени политически субекти са творили историята на Балканския полуостров и в един доста дълъг период от време, който обхваща годините на Първото българско царство. Враждите и противоречията между двете мощни средновековни държави не се решавали само със силата на оръжието. Напротив – имало е много случаи, в които, за да се решат конкретни проблеми, са се извършвали политически бракове, при което византийски или български принцеси са ставали царици съответно в Преслав, Търново и Константинопол. 

 

            Първият случай, когато е договорен брак между византийска принцеса и български престолонаследник, датира от 913 г. 

            Следствие на арогантното държане на император Александър, който унизил пратениците на цар Симеон Велики, българският владетел незабавно мобилизирал армията и обсадил Константинопол. За да се спасят от българите, византийците приели условията на цар Симеон – да му бъде призната титлата „василевс”, т. е. император, и да се сключи брак между византийския владетел Константин VІІ Багренородни и дъщерята на Симеон. Договорът бил сключен, но впоследствие в Константинопол бил извършен преврат и той бил денонсиран. 

 

 

            За втори път подобен случай е известен от 968 г. Византийският император Никифор ІІ Фока дал много злато на киевския княз Светослав, за да нападне и унищожи Българското царство. Киевският владетел се съгласил и с огромна военна сила нахлул в България – само редовната войска, без наемниците, била 60 000 човека. Те разбили една 30-хилядна българска армия и превзели 80 крепости. Но едно известие от Русия накарало Светослав да се завърне – печенегите, може би под влияние на българската дипломация, нападнали Киев. 

 

            Но за Никифор Фока станало ясно каква ужасна грешка е допуснал със съюза с русите. Той разбрал, че огромните пълчища на Светослав много бързо ще нахлуят от България във Византия и затова незабавно изпратил пратеници в Преслав с молба за съюз, който да бъде скрепен с брака с български принцеси на двамата престолонаследници на Византийската империя – Василий ІІ (бъдещият Българоубиец) и Константин VІІІ. Предложението било прието, но за съжаление съюзът не сполучил – на 30 януари 969 г. починал цар Петър, а през ноември същата година бил убит Никифор ІІ Фока. Но българските принцеси още преди смъртта на императора пристигнали в Константинопол. 

 

            Първата българска принцеса, която станала византийска императрица, е Екатерина, дъщеря на цар Иван-Владислав (царувал 1015-1018 г.) и царица Мария. След като успял да унищожи Първото българско царство, Василий ІІ превърнал българските царски родственици и престолонаследника Пресиан ІІ в големи поземлени собственици и военачалници. Самата Екатерина се омъжила за Исак Комнин – император от 1057-1059 г., първия владетел от прочутата династия на Комнините. Според Михаил Псел Екатерина била „чудна жена, първа по благородство, която никому не отстъпваше в най-голямата добродетел”. След смъртта на Исак Комнин тя се замонашила под името Елена или Ксения. 

 

            През Второто българско царство политическите бракове били много по-чести. Но в един период до 1261 г. на Балканите се изживявала като фактор нова политическа сила – Латинската империя, създадена през 1204 г. следствие на Четвъртия кръстоносен поход. Така че латинските императори също инициирали политически бракове. Един от тях е сключен през 1213 г. Тогава рицарите на император Анри буквално го принудили да се ожени за дъщерята на цар Калоян, чието име остава неизвестно. Така Анри се оженил за дъщерята на убиеца на брат си Балдуин, която станала латинска императрица, за сметка на мира с Българското царство. 

 

            По времето на цар Иван ІІ Асен браковете между дворовете на България, Епир и Унгария станали често събитие. Самият български цар се женил три пъти. През 1235 г. той дал дъщеря си Елена за съпруга на престолонаследника на Никейската византийска империя – Теодор Ласкарис. В замяна на това бил сключен съюз между България и Никея срещу Латинската империя, а на българския първосвещеник била призната титлата патриарх. 

 

            След смъртта на цар Иван ІІ Асен България изпаднала в дълбока политическа криза. За 60 години се организирали не по-малко от 6 преврата, като династията на Асен се сменила с тази на Тертер. В хода на тези тъжни събития огромно влияние оказала Византия чрез любимото си оръжие – дипломацията, наситена с интриги, обещания, подкупи, бракове. 

 

            Един от емблематичните такива случаи е от 1278-1279 г. Тогава Ивайло вече бил на върха на славата си. Вдовицата на българския цар Константин Тих не се поколебала и се омъжила за него, за да запази трона за сина си от първия мъж. Но византийският император следял събитията отблизо. Той набързо оженил дъщеря си Ирина Палеологина за Йоан – син на един от българските царе, заемал съвсем за кратко престола и впоследствие избягал във Византия – Мицо Асен. Така под името Иван ІІІ Асен той бил наложен за български владетел и през пролетта на 1279 г. влязъл в Търново с помощта на Византия. 

 

            Много бързо българските аристократи осъзнали каква грешка са допуснали, приемайки едно византийско протеже (но зет на императора!) за български владетел. Бил подготвен заговор начело с Георги Тертер, но преди той да се задейства Иван ІІІ Асен успял да ограби съкровищницата на българските царе и да избяга във Византия. 

 

            Впоследствие обаче неговата дъщеря Мария Асенина станала една от най-известните жени през Средновековието на Балканите. Според един извор тя била „една от най-красивите и умни девойки на земята”. 

            Била омъжена от чичо си Андроник ІІ за Роже дьо Флор – командир на голям каталански отряд, който в началото на ХІV в. започнал една своего рода реконкиста в завладените от турците земи в Мала Азия. 

 

            Последната българска принцеса, станала част от византийското императорско семейство, е Кера Мария – дъщеря на цар Иван Александър. През 1355 г. тя се омъжва за Андроник ІV – престолонаследник и син на император Йоан V Палеолог, заел престола през 1376 г. Друг син на Йоан V – Михаил Палеолог, през 1373 г. се жени за неизвестна по име дъщеря на деспот Добротица – владетеля на Карвунското деспотство, или „Третата България” на Балканите, както го нарича немският рицар Ханс Шилтербергер. 

 

            Същевременно трябва да се знае, че потомците на българските царски династии Тертер и Асен в средновековните България, Сърбия, Византия, Италия, Унгария и др. са твърде много. Само потомците на Асеневци в България са 58 – 36 мъже, 20 жени и двама с още неустановени персони. Във Византия представителите на династията, носещи родовото име Асен, са много повече – 83 на брой, от които 55 мъже и 28 жени. Те са били сродени с най-благородните византийски родове – Кантакузин, Дука, Ласкарис, Торник, Раул и др. 

 

            Благодарение на изследванията на проф. И. Божилов днес е изяснен един особено показателен момент от историята на фамилията Асеневци, отнасяща се до средата на ХІV в. Тогава, в периода 1347-1354 г., Ирина Асенина била съпруга на престолонаследника Йоан VІ Кантакузин. Тяхната дъщеря Елена е омъжена за Йоан V Палеолог и е законна императрица; синът им Матей Асен е съимператор, а двамата братя на Ирина – Мануил и Йоан Асен, са деспоти

 

Сватбите на българските владетели 

            През първите два века от съществуването на Дунавска България, до нас не са достигнали никакви сведения за брачния живот на българските владетели. Първото споменаване на владетелка е от 867 г. и това е Мария, съпругата на княз Борис I Кръстителя. Езическите ни канове били многоженци, а някои имали и наложници. При обсадата на Цариград през 813 година, Крум бил бурно приветстван от своите държанки. 

 

 

            Българските владетели се сродявали най-вече със своите съседи. Цар Петър I, синът на Симеон, бил женен за византийска принцеса, чест, която дълго време е била отказвана на германските императори. Наличието на имена като Васил, Владислав, Золтан /Златан/ сред князете от първата унгарска династия пък говори, че техните майки са били българки. 

 

            Повече сведения има за съпругите на цар Самуиловите приемници, както и за периода на Втората българска държава. Така през 14-ти век, две български принцеси са били кралици на Босна, но името на едната от тях не се знае. Другата, Доротея, била най-голямата дъщеря на видинския цар Иван Срацимир. 

 

            Сред търновските ни царици имало 5 българки, 8 гъркини, 3 сръбкини, 1 унгарка, 2 влахкини, 2 рускини, 1 куманка, 1 французойка и една еврейка. От своя страна, за българки били женени сръбските крале Стефан Владислав, Стефан Урош II, Стефан Урош III и Стефан Душан, който на всичкото отгоре бил и българин по майка. 

 

Царските сватби зависели от интересите на династията и държавата. Преговорите за тях се точели с години. Заедно с брачните пазарлъци, се уточнявали политическите отношения между сватовете, сключвали се мирни договори или военни съюзи, разменяли се територии. Именно по този начин, заедно с дъщерята на унгарския крал, Иван Асен II получил като зестра Белградската и Браничевската област. 

 

След венчавката на една от дъщерите на цар Калоян с латинския император Анри, чеизът, тоалетите и другите предмети на младоженката били откарани в Цариград с керван от 60 товарни животни. Всички волове били покрити с червено кадифе, достатъчно дълго, за да омете прашните пътища между Търново и Цариград. 

 

            Сватбите били пищни, разточителни и безкрайни. Празненствата при женитбата на българския престолонаследник Михаил за дъщерята на византийския император Андроник III траяли цели 8 дни. 

            По онова време се смятало, че принцовете достигат зряла възраст на 15 години, а принцесите на 13. Нерядко, обаче, се женели и невръстни деца. Така било и в цяла Европа. Сродяването на две династии означавало и съюз между техните държави. 

 

            Сватбата на цар Петър I с гъркинята Мария, която преименуват при сватбата на Ирина /мир/, сложила край на войните с Византия, които водел баща му Симеон. Сръбският владетел Стефан Душан пък воювал с всичките си съседи, но не и с България. Този съюз, естествено бил подсилен от сватба – Душановата жена Елена била сестра на търновския цар. 

 

            Разбира се, случвало се тези съюзи да бъдат и нарушавани. Цар Михаил III Шишман, след като разлюбил жена си Анна-Неда, просто я изгонил. Но за това той платил с главата си в битката при Кюстендил, от нейния брат, сръбския крал Стефан Дечански. Иван Асен II пък отвлякъл с измама дъщеря си, омъжена за византийския василевс Теодор Ласкарис. Той дори ударил шамар на непокорната си дъщеря, която му заявила, че иска да се върне при мъжа си. 

 

            Самият цар Иван Асен II се е женил три пъти – най-напред за рускиня, после за унгарка, а накрая за дъщерята на пленения при Клокотница Теодор Комнин – Ирина. 

            Макар че в католическа Европа имало практика владетелите да се сродяват само с владетели, законите и нравите в православния свят били по-либерални. Притиснат от безпаричие, цар Теодор Светослав, например, решил проблемите си, като се оженил за дъщерята на богат чуждестранен търговец. Влюбеният Иван Александър пък шокирал всички – той изпратил жена си в манастир, за да се ожени з една покръстена еврейка. 

 

            На държавните интереси са били принесени в жертва най-малко две български принцеси, които били омъжени за друговерци. С цел да прекрати опустошителните набези от североизток, през 1285 година цар Георги I Тертер омъжил дъщеря си за сина на татарския хан Ногай. По същата причина Кера Тамара, една от дъщерите на Иван Александър, отпътувала за харема на турския султан Мурад I.

 

Мария Палеологина Кантакузина

 

            Мария Палеологина Кантакузина е българска царица, съпруга на Константин Тих Асен и Ивайло, племенница на византийския император Михаил VIII Палеолог. В продължение на години фактически ръководи държавните дела и се опитва да провежда активна външна политика.

 

 

            Мария е втора дъщеря на византийския аристократ Йоан Кантакузин и Евлогия Палеологина, сестрата на Михаил Палеолог. Византийският хронист Георги Пахимер я описва като изключително коварна, хитра, с голямо влияние в обществото и особено сред църковните кръгове. Той твърди, че тя подкрепя безрезервно осъществения от Михаил VIII военен преврат, подучва го да ослепи законния престолонаследник Йоан IV Дука Ласкарис, брат на българската царица Ирина — предишната съпруга на цар Константин Тих Асен. При ползване на иначе подробните сведения на Пахимер трябва да се отчита неговата пристрастност. 

 

            Бракът на Мария с цар Константин е осъществен през 1269 г., скоро след смъртта на царица Ирина Ласкарина Асенина през 1268 г. За нея българския цар е втори съпруг, а за него този брак е трети. Предлагайки ръката на Мария на Константин, Михаил Палеолог цели да отслаби българския натиск за известно време. Във вътрешнополитически план този ход е отстъпка пред "православната партия" и Евлогия. Императорът обещава да върне на България окупираните няколко години по-рано Месемврия и Анхиало под формата на зестра. Михаил Палеолог отлага за неопределено време крайното решение под предлог, че е нужно да се роди наследник, който да легитимира българската власт над обещаните византийските територии.

 

            Това поведение на императора предизвиква силно недоволство в търновският дворец и доста подронва авторитета на Константин, който от една страна се сродил с екзекуторите на брата на бившата си съпруга /Евлогия и Михаил Палеолог/, а от друга — бил измамен и подигран. Мария, съзнавайки, че отказът на вуйчо ѝ я компрометира пред българското общество, открито подбужда съпруга си да обяви война на империята. Михаил Палеолог привлича на своя страна татарския вожд Ногай. Така в тила на българите императора има мощен съюзник, който "веднага щеше да нападне в гръб ако той /Константин/ нападнеше войските на императора".

 

Намеса в управлението 

               Към 1275 г. цар Константин е тежко болен. Той пада от коня си по време на лов и и се наранява лошо. Царицата иззема управлението. През 1276 г. престолонаследникът Михаил е коронясан като съвладетел.

Смъртта на деспот Яков Светослав не донася нужното укрепване на царската власт. За сметка на разгромената болярска опозиция се появява още по-страшна заплаха — въстанието на Ивайло.

 

            Командваната от возещия се в колесница български цар войска е разбита в първото сражение с въстаниците, а самия той е посечен. Част от болярите преминават на страната на Ивайло, а столицата е обсадена. Мария не се отказва от властта. Тя държи контрола над столичния град, разчитайки на непревземаемостта му. Михаил VIII Палеолог решава максимално да се възползва от смутовете в България. Целта му е не само да смаже Ивайло, но и да отстрани омразната си племенница, поставяйки на престола протежето си Иван Асен III. Пред лицето на общия враг Мария и Ивайло са принудени да търсят компромис. Въстаническият водач и царицата сключат брак. Пахимер твърди, че за византийския император враг номер 1 била българската царица. На избягалите от България боляри той заявява, "че ще е добре ако приемат за цар Иван Асен III и се отменят от Мария", по-късно при изпращането на ромейските войски заедно с "царските деца"/Иван Асен III и Ирина/ императорът желае "най-напред да заловят Мария, да не би тя, като нареди добре работите си да осуети плановете му". По тази причина още преди Ивайло да обсади Търново в града се появяват агенти на Михаил Палеолог, който трябва да предразположат болярите да предадат Мария и да приемат "децата на императора".

Решението на царицата да се омъжи за убиеца на мъжа си се осъжда от нейните съвременници като "неприлично" и "нецеломъдрено", но изглежда не било съвсем неочаквано за Ивайло. Пахимер разказва, че той започнал "да важничи пред нейните пратеници и проявявал привидна гордост", заявявайки, че не желае царската власт даром, че се опасява "да не би някой да кажел че е женолюбец и женкар", "да не би да го изнежат нравите на ония, които ще го приемат и ще го презират много". Въпреки колебанията си Ивайло приема предложението, което придава законност на претенциите му за трона. За знатната византийка, племенница на василевса, от фамилии с вековна история — Кантакузин и Палеолог може би не е толкова изгодно. Освен че новият ѝ съпруг бил свинар, човек от най-ниските слоеве на обществото, той бил убиец и на съпруга ѝ, от чиято смърт не било минало много време,а и малкият престолонаследник трябвало да нарича убиеца на баща си татко (по Пахимер). Михаил Палеолог по повод на нейния брак открито заявявал, че тя е опозорила рода и "погубила царството си, предавайки го в ръцете на един съвсем недостоен човек". Мария обаче нямала друг изход ако желаела да остане царица.

 

            Бракът с Ивайло се оказва несполучлив. Макар да признава Михаил за престолонаследник, "варваринът съвсем скоро намразил нежностите на жена си" и дори я биел, твърди Пахимер. Нещо повече, той привлича на своя страна болярите, които преди това били гонени и преследвани от царицата. Независимо от всичко Мария удържа властта си в Търново до идването на слуха, че Ивайло е разбит от татарите.

 

Сваляне от престола

            Търновските боляри капитулират пред протежето на императора – Иван Асен III. Тези които отдавна мразели Мария приемат новия цар, а тя заедно със сина ѝ е изпратена в Одрин, от където Михаил VІІІ Палеолог следи развитието на обстановката в България. Омразната племенница, бременна с "плода на варварина" е задържана под стража. Мария и сина ѝ са отведени в Константинопол и както изглежда скоро бившата царица намерила достъп до политиката, включвайки се в православната "партия" на майка си Евлогия. През 1283 г. тази групировка взела връх и новият имератор Андроник II Палеолог (1282-1328) официално отхвърлил униатския курс на покойния си баща. През 1294 г. в Константинопол се появил Лъже-Ивайло. Императорът извикал Мария, която заявява, че претендентът няма никаква прилика със съпруга ѝ. По този повод се отбелязва, че от Ивайло, Мария има дъщеря, чието име е неизвестно, но през XV в. един византийски дипломат се подписва като Лахана Палеолог, което покачва, че потомците на Мария и Ивайло са се гордеели не само с принадлежността си към Палеологовата фамилия, но са се гордеели и със своя прадядо, селския цар Ивайло. Последното споменаване на бившата царица е от 1300 г., когато част от болярите желаейки да отхвърлят току-що възцарилия се Теодор Светослав искат от Андроник II да им изпрати за владетел Михаил, синът на Константин Асен.

 

Провеждана политика

            Личните мотиви на царица Мария за враждебното и отношение спрямо Византия до голяма степен съвпадат с интересите на България. Тя поддържа политически връзки със зле настроения към византийския император, неаполитански крал Карл I Анжуйски. Безспорна е ролята на царицата за твърдата и безкомпромисна политика на България и Търновската патриаршия към унията сключена между Рим и Константинопол. Мария подкрепя цариградския патриарх Игнатий и православната партия на майка си Евдокия в самата Византия. През 1276 г. царицата предприема интересен дипломатически ход, като изпраща мисия в Йерусалим и Египет, ръководена от Йосиф Катар. Българите успяват да привлекат на страната на православната партия и търновският патриарх, йерусалимския патриарх Григорий. Той осъжда Лионската уния и обещава да въздейства на патриаршиите в Александрия и Антиохия да направят същото. Предложения от българите военен съюз не е приет от египетския султан Байбарс, което не означава обаче, че този ход е бил необмислен и несериозен. Всъщност находчивата царица отчита, че Байбарс е куманин по произход. Мария, в чието обкръжение имало знатни кумани (например бъдещия цар Георги I Тертер) се опитва да използва политическия актив на десетилетните българо-кумански отношения. От друга страна тя се стреми да разруши опасния за България византийско-татарски съюз, тъй като Байбарс е в приятелски отношения с Ногай.

 

            Във вътрешно-политическо отношение царицата се стреми да потуши болярската опозиция и да усили централната власт. С това предизвиква омразата на някой самовластни боляри, които впоследствие се поставят в услуга на Михаил Палеолог.