България е в състояние на необявена гражданска война. Парламентът е с 6% одобрение и над 80 неодобрение. Прокуратурата е със 7% одобрение и над 88 на сто неодобрение. Доверието в МВР се е сринало до мизерните 5-6 процента. На изборите за президент гласоподавателите заявиха, че искат тотална промяна. Въпрос на време е, кога ще я наложат и покакъв начин.
Когато противостоянието между институциите и обществото достигнат такива точки, това е война. Пропастта между очакванията на хората и (без)действията на институциите е във фаза на корекция – с всякакви средства. Тази пропаст не може да се запълни с обещания, имитация на реформи, популизъм, скрити репресии и медийни манипулации.
Вместо да загърбят поне за миг алчността си за власт и пари, политиците продължават да се подиграват с българите. Те се чувстват господари на положението и с ека ръка се кълнат, че уважават гласа на народа, даден на референдума. Но по най-циничен начин отложиха приемането му за по-нататък. Да ни бяха напсували, щеше да е по-честно. А те ни плюха в лицето. И се заеха с разтакаването на процедурата за служебно правителство. Не за друго, а за да имат време да заметат следите от престъпленията през последните години. И да награбят още, докато са във властта. Това правят и ви баламосват с бежанци, някакви 160 млн лв, „осигурени лично от Б.Б.”, коледни надбавки и прочие глупости.
С мълчанието си българинът стимулира тяхната наглост и безпардонност. Не си пада по революции, мързи го, особено по празници като коледните и новогодишните. Лежи препил до кълката на жена си, която отдавна не е само негова, и излива закани с дебита на Ниагарския водопад. Голям юнак, голям войвода, а всъщност неудачник, който не е в състояние да се грижи за семейството си, да защитава правата си, да воюва за справедливост. Примитивен човечец, спаружен от несгоди, натикан на кучето в гъза от политическата върхушка. Стои в кучия гъз и мечтае светлото бъдеще да му падне от дървото като круша…
Случи се обаче нещо знаменателно. Съдиите от Софийски районен съд излязоха на протест. Когато магистрати излазят на улицата, значи нещо със закона много се е сговнясало. И е точно така. Те заявяват съвсем цивилизовано: Висшият съдебен съвет повече не може да представлява магистратурата! Под прозорците на ВСС обаче страстите се разгорещиха и се чуха реплики с метални нотки. Цацаров, иди си в мир! Сотир Методиев Пеевски осигури тази година доверие в прокуратурата 7%, догодина – нула! Каквото Пеевски и Борисов намислят, Цацаров го реализира. На въоръжена борба срещу диктатурата на прокуратурата!
Така е. Знаем го отдавна, защото всеки ден виждаме, че там командори главният прокурор Сотир Цацаров, а чрез него партийни и корпоративни кръгове. Той е близък с управляващите, с етикета на мафиотския модел #Кой – Делян Пеевски, превърна се в най-яркият защитник на статуквото. Нямало доказателства, каканиже той. Не е съвсем прав. Сам признава, че всяка седмица си говорят с премиера – вече в оставка – Бойко Борисов. Сам го признава. Ама говорили за държавата и народа, казват те. Но кой гарантира, че не говорят за далавери и прикриване на престъпления като фалита на КТБ, например? Че не обсъждат „черни списъци” на противници на техния антихуманен режим?
Не сме забравили, че Пеевски, Цацаров и Цветан Цветанов си хортуваха сладко, когато Цацаров бе харесан за главен прощкурор от вождовете на ГЕРБ. Говори се за десетки, стотици телефонни разговори между Цацаров и Пеевски. Косвени доказателства? Може, но се натрупват, натрупват. Така се стига до онзи критичен момент, наричан от мнозина революционна ситуация.
Революция!
Ако не можете поне веднъж да се защитите, по-добре лягайте в гроба. Съветът е на поета Чосър. Ботев допълва: „…законът е напечатан само за робовете и ние имаме пълно право да кажем заедно с Прудона, че сяко едно правителство е заговор, съзаклятие против свободата на човечеството”.
Искаме революция. Много я искаме. Сега, веднага. Защото ни писна. От лъжи и несправедливости. От измами, грабежи и беззакония. От лицемерни управления, обогатили приказно участниците в тях. Само тях.
Вдигат се съдиите. Бях на протеста и ги видях: страхотни млади хора! Интелигентни, с кипнала кръв. Няма ги обаче поетите – класическите носители на революционния патос. Поети не останаха – властта ги купи с дрънкулки и подаяния. Няма ги социолозите, политолозите и антрополозите – да видят кой надига глас и кой бошува за промени. Медиите уж са там, но отбелязват случващото се според указанията на издателя и властта.
Да, няма барикади, но ще се появят. Всички няма да са на тях, но не е и нужно. Трябва първо хората да проумеят, че магистрати се вдигат, когато наистина всичко свързано със закона е погазено. Тогава настъпва краят на една държава.
Манталитетът български ни държи в лайната. Бавно се разпалва искрата на недоволството, още по-бавно узряват сърцата ни за протест и бунт. Все чакаме Бенковски да се появи отнякъде и да ни подкара с револвер в ръка към окопите. Такава е скапаната традиция по тези земи. Чак когато ножа опре в кокал, тогава се вдигаме. А освен кръв, за да напоим земята, друго не ни остана, прозрял е отдавна Караджата…
Всички няма да излязат, а и не е нужно. Нека тези, дето ахкат по турските сериали и предаванията за олигофрени, да си стоят вкъщи. Нека кротко си пърдят пред телевизора и търкат талони от лотариите на… Може да им се усмихне щастието. Ако не стане, нещо друго ще им се усмихне със сигурност – робията и мизерията. На духа най-вече.
Тръбим, че искаме промяна. Бардове каканижат верни изречения с тон, който може да приспи акула в акция. Няма размах, няма огън и жупел, няма спиращи дъха думи. Ако тези, които се представят за алтернатива на статуквото, не тръгнат от град на град, от село на село, от врата на врата – всичко ще остане затворено в лакардиите по телевизора.
Примирението е смърт. Има хора, които се свикват с моргата и такива, които искат простор. Тези, които превзеха институциите и ги превърнаха в печатници за пари и репресии, няма да си тръгнат доброволно. Те превърнаха държавата във ферма за трупове. Има обаче и такива, които се стремят към чист и живителен въздух. Дошло е време да воюваме за него. Казва се гражданска война.
Огнян Стефанов
П.П. Моите муниции са думите и изреченията. С тях воювам. Сблъсъкът с институциите и властта ми носи много рани – на семейството ми също. Това мога, това правя. Мисля си че всеки – там, където е и колкото му стигат силите – може да разбие поне една тухла от крепостта на статуквото. И тя ще рухне. Никога не е устоявала на обществения напор, защото е убежище на злото. Трябва само да си повярваме.
