Светът е в смут. Само тридесет години след падането на СССР и колапса на неговата прокси мрежа в Източна Европа, в Европа се води сухопътна война между демокрация и диктатура, пише за The National Interest д-р Азим Ибрахим, директор в Института за стратегия и политика Newlines във Вашингтон и професор по научни изследвания в Института за стратегически изследвания на Военния колеж на армията на САЩ.
Когато Студената война приключи, едва ли можехме да си представим, че само след три десетилетия ще бъдем там, където сме сега. Сега знаем, че разпадането на СССР през 1991 г. не доведе до „края на историята“, както беше пророкувано. Вместо това, то породи самодоволство сред лидерите на западните демокрации, което пося семената на сегашното глобално антидемократично движение.
В голяма част от света идеите за демократичен либерален политически ред, за многостранно международно сътрудничество и за либерален капитализъм на свободния пазар сега са в отстъпление. Предизвикан не от социализъм като алтернативна глобална и универсалистка визия, а от атавистично отстъпление към нативистка, националистическа и популистка политика. Това засяга както зрелите демокрации, така и онези държави, които направиха колебливи стъпки към либерален политически ред след края на Студената война. Резултатът е както възход на авторитарни режими, често чрез дегенерация на това, което преди това беше по-функционална демокрация, така и упадък на многонационалната координация между страните, които сега е по-вероятно да подчертаят върховенството на националната държава като фокус за формулирането на практически политики.
Ето защо в Индия Нарендра Моди доближава страната си до индуисткия шовинизъм. В Китай китайската комунистическа партия управлява с железен юмрук и поддържа високотехнологичен геноцид срещу уйгурското религиозно и етническо малцинство. В Европа и околностите й Турция се плъзга към автокрация при Реджеп Тайип Ердоган, Полша премахва предпазните мерки, за да държи своите магистрати под конституционен контрол, а Унгария при Виктор Орбан се превръща в рупор за други диктатури, докато оформят континента, под фона на медийна консолидация, корупция в изпълнителната власт и унищожаване на обикновеното гражданско общество.
Смущаващото развитие на тази антилиберална реакция обаче е, че шовинистичните автократи сега работят заедно забележително ефективно, за да заобиколят или подкопаят международните либерални норми и институции. Наричам тази ключова концепция „Многостранна автократизация“. Възникващите диктаторски системи си приличат повече, отколкото се различават и са забележително добри в съвместната си работа за взаимна изгода. Тираниите се събират, „краставите магарета през девет баира се подушват“.
Но това развитие не е случайно. Тази склонност сред автократите и амбициозните автократи да си сътрудничат помежду си не се е появила чисто органично. Това е развитие, което е култивирано, координирано и дори често спонсорирано (в пряко парично изражение) от сили, които са решили, че либералният международен ред след Студената война е стратегическа заплаха за собствените им интереси – преди всичко от режима на Владимир Путин в Москва и комунистическият режим в Пекин.
Сега двете сили се различават както по начина си на действие, така и по естеството на заплахата, която представляват. Методите на Москва са предимно подривна дейност и разрушение – и най-много, което могат да произведат, е хаос. Те са не по-малко опасни за Русия, но Путин няма положителна визия за света, която да предложи.
Пекин, от друга страна, предлага път към алтернативно, сравнително добре подредено международно споразумение. Той желае да създаде „многополюсен свят“, в който демокрациите на западния съюз са победени от световните тирании. Плановете на Пекин за пренасочване на световната икономика към инициативата „Един пояс, един път“ са част от този процес на изграждане на икономиките на тираниите и задълбочаване на тяхната взаимовръзка.
Пекин също така полага специални усилия, за да изтръгне контрола върху вече съществуващите международни институции, които му дават власт над глобалните правила и норми, тъй като се стреми да ги моделира така, че да отговарят на непосредствените му интереси и визията му за бъдещето. По този начин Световната търговска организация не беше в състояние да ограничи нечестните търговски практики на Китай, Световната здравна организация не можеше да цензурира Китай заради фалшиви данни за COVID и по този начин морското право на ООН не можеше да спре разширяването на Китай в Южно Китайско море.
Проблемът с бъдещето, предлагано от Китай, е това, което то предполага за благосъстоянието на милиарди хора по-късно през този век: Пекин подкрепя всякакъв вид политическа репресия, която е в съответствие с неговите интереси и няма никакви притеснения да извърши собствен геноцид в неговата западна провинция в Синцзян, в същото време, когато напълно смаза демократичната култура на Хонг Конг и планира анексирането на демократичната държава Тайван. Тъй като натискът от изменението на климата ще продължи да расте, докато напредваме през този век, Пекин ще реагира чисто от гледна точка на политическо предимство, без да зачита правата на човека или международното правосъдие – и това ще има последици за живота или смъртта за милиони хора по света.
Но битката за нашето бъдеще през този век все още не е приключила. Москва се препъна в ужасяващата си инвазия в Украйна и вече е значително отслабена в международен план. Самият Путин може да падне, ако обстоятелствата се подредят правилно. И Си направи редица погрешни стъпки както във вътрешното управление, така и в международната дипломация, които върнаха възхода на Китай с поне едно десетилетие, давайки време на либералните демокрации по света да се прегрупират.
Тогава това е предизвикателството, пред което тези от нас, които се интересуват от демокрацията и правата на човека, са изправени най-остро през следващите две десетилетия, но всъщност до края на този век: или ще позволим на международната система отново да изпадне в състояние на пълна анархия, състояние, в което нациите участват в непрекъсната „война на всички срещу всички“ между империи и сфери на влияние, като понятията за универсалните човешки права и международното право остават встрани; или прегрупираме и възстановяваме следвоенния либерален международен ред, който е позволил най-драматичните постижения в човешкото състояние в нашата история като вид. И тъй като заплахите от изменението на климата и екологичния колапс са надвиснали над нас, залозите не могат да бъдат по-големи.
