Сподели новината.

 Още една източноевропейска държава може да се сдобие с популистко, антиимиграционно и евроскептично правителство – партията на милиардера Анджей Бабиш ANO има значителна преднина в проучванията преди парламентарните избори в Чехия през октомври. Така страната ще попадне в компанията на Полша, Унгария и Словакия.

Ако това ви плаши, трябва да знаете, че има поне един защитен вал пред екстремизма в региона –  западноевропейският капитал, пише в коментар за Bloomberg View анализаторът Леонид Бершидский.

На практика западните инвестиции играят толкова важна роля в икономиките на тези страни, че политиците националисти създават на страните си имиджа по-скоро на непокорни колонии, отколкото на партньори в голям интеграционен проект, коментира той.

В свой скорошен доклад Филип Новокмет, Томас Пикети и Габриел нарекоха в прав текст източноевропейските държави „страни с чужда собственост“.

„Собствениците им обикновено са от страни от ЕС (особено от Германия)“, пишат те и допълват: „Така че в известен смисъл ситуацията прилича на тази, при която периферни райони са собственост на по-проспериращи централни райони в една голяма федерална държава.“

За Пикети и неговите сътрудници това не е редно, защото изкривява измерването на неравенствата: голяма част от богатствата на една страна се натрупват в сметките на чужди акционери, които не са част от местния най-богат 1%, затова страната изглежда по-егалитарна, отколкото всъщност е. Но от това произхождат също редица по-широки последици.

В сравнение с икономическата си продукция страните от Източна Европа имат най-големите отрицателни нетни инвестиционни позиции в Европейския съюз, като се изключат Ирландия, Гърция, Кипър, Португалия и Испания. Последните пет получиха големи спасителни пакети по време на последната финансова криза.

За разлика от ударените тежко от кризата страни от тази група, източноевропейските икономики стигнаха до тези позиции, след като дълго време привличаха повече чужди инвестиции, отколкото реализираха зад граница. Чуждите инвестиции в тези икономики спрямо брутния вътрешен продукт са по-високи от средната стойност за развитите страни.

Страните от Източна Европа се гордееха с високите нива на чуждите инвестиции, демонстрирайки по този начин своята отвореност и искрено желание да се интегрират към по-богатата част от Европа. Но когато икономическите бури връхлетяха ЕС, тези страни осъзнаха, че чуждата собственост си има и цена.

По време на финансовата криза местните компании откриха, че чуждите банки първи свиват кредитирането. В други сектори голямото чуждестранно присъствие би означавало голяма безработица, ако страната внезапно стане по-малко гостоприемна за чуждия капитал. В Полша и Чехия една трета от работната сила е ангажирана от чужди компании.

При това те обикновено са и най-големите, икономически значими компании. В Полша те произвеждат две трети от целия износ, в Чехия формират 42% от добавената стойност. Загубата дори на малка част от тези компании би причинила болезнено обръщане на икономическите тенденции – нещо, което Бабиш като бизнесмен и бивш финансов министър разбира добре.

Германия, Холандия и Франция са най-големите инвеститори в източноевропейските икономики. Предимствата от инвестициите в региона са ясни за компаниите от тези държави – те могат да намалят трудовите си разходи, без да местят производството твърде далеч от традиционните си пазари.

Полулистките правителства могат да ударят чуждите банки и вериги супермаркети със специални данъци, както направиха унгарският премиер Виктор Орбан и полското правителство и както вероятно ще постъпи Бабиш, ако се озове на власт, но само до определена степен – ако прекалите, чужденците могат да решат да си тръгнат.
 

Унгарското, полското и чешкото правителство отказват да изпълняват квотите на ЕС за презаселване на бежанци и реагират предизвикателно, когато усилията им да овладеят съдебната власт, са критикувани – „Няма да бъдем колония“, заявиха Орбан и лидерът на управляващата партия в Полша Ярослав Качински пред представители на ЕС в отделни случаи. Това обаче всъщност няма да промени техния статус на де факто икономически колонии на по-богатия Запад, освен ако популистките им правителства не решат да конфискуват чужди компании – а това е немислимо развитие.

Президентът на Чехия Милош Земан наскоро заяви, че може би е по-добре да загубят европейските субсидии – с какъвто ход Западна Европа заплаши – отколкото да бъдат принудени да приемат мюсюлмански мигранти. Истинската заплаха обаче не е загубата на субсидии – тя би дошла от опасенията на чуждия бизнес от промени в бизнес климата.

Разбиването на кохезията в ЕС, и най-вече съпротивлението на решенията на европейските съдилища, които провеждат политиките на съюза, с времето може да доведат дотам, защото биха отслабили защитата на западноевропейските инвеститори.

Орбан, който е на власт по-дълго от идеологическите си съюзници в съседните страни, разбира това добре – няколко пъти вече той смекчава политиките си в резултат на решения на европейски съдилища. Самият Орбан досега не е атакувал пряко последното решение на Съда на Европейския съюз, което задължи източноевропейските страни в участват в схемата на блока за презаселване на бежанци.

Националистическата реторика може и да излъже някои гласоподаватели, че техните лидери са наистина независими. Но изборът, пред който ще се изправят политиците в Източна Европа, в крайна сметка е ясен: или ще се задоволят с предимно привидни бунтове, или трябва да вдигнат залозите и да рискуват да загубят инвестиции, от които икономиките им зависят.

Всъщност дори не става въпрос за избор – в крайна сметка Източна Европа ще трябва да се бори за интеграция, както навремето се бореше за членство, смята Бершидский. Неговото лично мнение е, че накрая няма да има значение къде е базирана дадена европейска компания, защото обединена Европа ще има общ бюджет и икономическата кохезия ще стане неизбежна.

Национализмът може и да набира сила, но е твърде късно – страните от Източна Европа са отворени за инвеститорите от твърде дълго време и са загубили твърде голяма част от контрола над икономическото си бъдеще, за да упражняват политически контрол.
По статията работиха: Десислава Попова, редактор Деляна Петкова