През 1986 г. София се кандидатира за домакин на зимни олимпийски игри. Надпреварата е за ХVI зимна олимпиада през 1992 г. В годините на неограниченото финансиране на държавни проекти едно такова събитие щеше да донесе на българската столица страшно много нови обекти. Нямаше да е чудно, ако сега имахме дори магистрала от София до зимния курорт Боровец.
Плановете, инициирани от председателя на Българския олимпийски комитет Иван Славков, биват наистина сериозни. Предвиждало се е изграждането на цял национален център за зимни спортове със стадион и леден овал плюс няколко зимни спортни обекта.
Стадионът, наречен „София-92“ (номер 2 на плана), бива предназначен за хокей на лед и фигурно пързаляне. Той е щял да бъде изграден близо до Околовръстното шосе в подножието на Витоша. В комплекс с него е щяло да се направи и овал за бързо пързаляне с кънки (номер 3).
Планирало се е и изграждането на олимпийско село в квартал „Малинова долина“. Били са предвидени поне 5000 легла.
Другият голям център е щял да е в Бояна (4). Той бива предвиден за състезанията по бобслей, шейнички и ски-скокове. Съоръжението изглежда много ефектно на рисувания план.
На „Алеко“ се е предвиждало да е алпийският център (5). Той включва писти за спускане и супергигантски слалом, отделно за гигантски слалом и слалом, както и тренировъчна писта.
Състезанията по ски северни дисциплини и биатлон е трябвало да се провеждат на планирания център „Златните мостове“ (6).
Леденият стадион вече е имал готов проект по времето на кандидатурата през 1986 г. В проспекта си София обяснява, че може да се наложи проектът да се осъвремени, но независимо от това обектът ще бъде готов до 1990 г., за да посрещне други спортни събития преди игрите.
Вторият голям проект според плановете е олимпийското село. „По своята същност това е нов софийски комплекс, проектът му е готов и той ще бъде изграден до май 1991 г.“, гарантираха документите. Пак според тях селото щеше да съдържа блокчета на 3 до 5 етажа, а началото на кабинковия лифт за „Алеко“ ще бъде само на 200 метра от него.
Пресцентърът естествено е планиран за Националния дворец на културата, който тогава носи името „Людмила Живкова“.
Пистите на „Алеко“ е трябвало да бъдат завършени през 1989 г., а на „Златните мостове“ – още през 1987 г. Там се е очаквало да се отдели малко повече време за изграждане на стадион за биатлон и нов хотел – до 1990 г.
Обектът за ски-скокове е трябвало да е готов през 1989 г., а за бобслей – през 1990 г.
За мото на кампанията е избран „Витоша – една планина в града“. Всички снимки по агитационните материали и в книжката, която съдържа отговорите на претенциите на международните федерации по зимни спортове, са показвали спортни и други обекти от София на фона на заснежената Витоша. Дори храм-паметникът „Александър Невски“ бива сниман така, че да изглежда в самото подножие на планината.
Още тогава обаче доста хора, които разбират от нещата, са смятали, че ако София получи домакинството, плановете няма да се спазят. Предполагало се е, че повечето състезания ще бъдат преместени на Боровец, където има по-добри обекти за професионален спорт. А София е трябвало да си остане фактическият домакин. В града са щели да бъдат настанени само спортисти и журналисти.
Тогава всички строителни усилия се е предвиждало да се хвърлят в максимално улесняване на транспорта между София и Боровец. Между града и курорта със сигурност е щяло да се изгради съвсем нов път вместо сегашното криволичещо шосе. Практически столицата е щяла да получи истинска магистрала, която да позволява да се стига до Боровец за половин час.
Нещо, което със сигурност сме щели да имаме още тогава, е метрото. През 1986 г. то е включено в обещаната от София инфраструктура за игрите. Планирало се е станция на метрото да има в олимпийското село. Тава практически означава, че то е трябвало да бъде завършено почти в целия град.
Дори в най-пестеливия си вариант олимпийските игри в София са щели да донесат на България няколко нови спортни обекта, изградени по най-модерни технологии. Организационният комитет гарантира, че финансирането на комуникациите и инфраструктурата е залегнало в плана за държавния бюджет през петилетката 1986-90 г. В документите съвсем официално се е твърдяло, че националният зимен комплекс ще бъде построен с безплатна работа на доброволни начала от страна на софийските граждани.
Японският хотел (днес кичозният „Маринела“), тогава под името „Витоша – Ню Отани“, пък е определен да подслони членовете на МОК за редовната му сесия по време на игрите.
Твърде вероятно е било голяма част от финансирането да се поеме от Международния олимпийски комитет. Може би това спира неговите членове освен, разбира се, фактът, че България е социалистическа страна. Зимната олимпиада за 1992 г. бе дадена на френския курорт Албервил. Все пак София не се провали изцяло в гласуването и това провокира втора кандидатура, още повече че дойде изненадващо решение за провеждане на игри през зимата на 1994 г. Българската столица отново бе изпреварена, този път от малкото норвежко градче Лилехамер.
Източник: http://www.capital.bg/
………………………………………………………….
Откъс от книгата на здф. Йордан Гълъбов
„СКИ СПОРТЪТ – поява и развитие“, издадена 1988 г.
Далеч назад остана времето, когато българските скиори само научаваха, че някъде се провеждат Олимпийски зимни игри. Преди повече от половин век те отбелязаха и първото си участие в тях. Но никои не е посмявал и да мечтае дори, че ние можем да предложим домакинство за тяхното провеждане. Ето че и това време доиде, когато трябваше да мерим ръст с такива популярни зимни центрове като Албертвил (Франция), Фалун (Швеция), Кортина д’Ампецо (Италия), Берхтесгаден (Федерална Република Германия), Анкоридж (Съединени Американски Щати) и Лилехамер (Норвегия) за игрите през 1992 г. Предложихме София с Витоша.
Добре известно е какви възможности са необходими за една такава грандиозна задача: финансови, материално-технически, организационни, социално-битови и много други. БОК и ЦС на БСФС, подкрепени с правителствено решение, задълбочено оцениха какво има и какво от необходимото може да бъде направено в София и на Витоша и кандидатурата на нашата столица беше официално подадена в МОК. Разчиташе се и на досегашната роля на България в международното спортно и олимпийско движение, на факта, че тя е една от 13-те страни, участнички в първите съвременни олимпийски игри, на приноса на нашата страна в популяризирането и утвърждаването на високохуманните принципи на олимпизма и на неговата роля за световен мир.
17 октомври 1986 г. В седалището на МОК в Лозана се провежда неговата 91-ва сесия. Една от най-важните задачи пред членовете на комитета е изборът на домакин за Олимпийските зимни игри през 1992 г. Борбата между отделните кандидатури бе пред своята кулминация. А беше наистина борба. Защото многочислени (с изключение на София) експедиции на градовете-кандидати бяха дошли на брега на Леманското езеро, за да защитават и доказват предимствата си. От всички само Кортина д’Ампецо бе вече домакин на Игрите, а Фалун провеждаше вече четвъртата си кандидатска кампания, въпреки че Швеция е добре известна с успехите си в зимните спортове. Борбата излезе от рамките на националните спортни организации и почти навсякъде прие формата на държавна задача. Достигнат бе невиждан връх в конкуренцията с огромна по мащабите си предварителна агитация, пропаганда и реклама, посещения на видни спортни и политически дейци, вложени бяха колосални суми. Само малкото норвежко селце Лилехамер до деня на гласуването бе изразходвало три милиона долара в рекламната си кампания. През целия период на кампанията по кандидатурите и на самото им представяне пред членовете на МОК, начело на делегациите на Швеция и Норвегия бяха техните крале – Крал Густав XV и Олав V. Френският премиер Жак Ширак непрекъснато сновеше между членовете на МОК, а в помощ на Албертвил бяха такива крупни спонсори като фирмите „Ситроен“, „Рено“, „Евиан“ и много други, за да се стигне до фабриката за производство на ножчета „Спинел“ в Савоя. За икономии (никой…) не мислеше. 160 ентусиазирани привърженици на кандидатурата на столицата на Аляска бяха навсякъде из седалището на МОК в Лозана, развяваха знамена и плакати, скандираха и приканваха членовете на МОК да гласуват за Анкоридж. Множеството от разнообразни реклами, тържествени банкети, приеми и коктейли, разноцветни сувенири и шумни групи от ентусиазирани агитатори достигна небивало равнище (нещо, което финансово по-слабите не можеха да си позволят…)
Начело на италианската пропагандна кампания, освен правителството и добре подготвената делегация, бе световни известната кинозвезда Джина Лобриджида. В павилиона на шведската делегация гостите посрещаше легендарният Ингемар Стенмарк. Беше пределно ясно, че борбата ще бъде наистина крайно оспорвана. Нашата кандидатура не разчиташе единствено на самоцелен шум и реклама. Зад нея стояха гаранциите на държавата, а София бе доказала признатите си възможности за домакин и организатор на състезания от най-висок ранг. Кампанията ни се водеше в името на мира и дружбата между народите, в името на високоблагородните идеали на олимпизма и на Пиер дьо Кубертен, намерили място в неговата ода „О, спорт, ти си мир“ и в издигнатия от нашата страна девиз на олимпийския конгрес във Варна „Спортът за един мирен свят“.
Делегацията ни се ръководеше от Георги Йорданов, заместник-председател на Министерския съвет и председател на Съвета за духовно развитие. В нея бяха включени членът на МОК генерал-полковник Владимир Стойчев – почетен председател на БОК, председателят на БОК Иван Славков, председателят на ЦС на БСФС Трендафил Мартински, председателят на Българската федерация по ски Васил Попов и най-именитият ни скиор Петър Попангелов.
Тайното гласуване бе продължително и напрегнато. Предварителните анализи на възможностите, сочени от американската преса, предвиждаха победа на Фалун, а София бе оставена последна. В началото на гласуването, поне това предвиждане за София бе опровергано. След първия тур с най-много гласове бе нашата столица, макар и недостатъчни за спечелване на домакинството. В общо петте тура, София бе два пъти на първо място и три пъти на второ. Накрай победата спечели Албертвил, ние останахме на второ място, а Фалун – на трето…
Неизбежен е въпросът трябва ли да сме огорчени и загубихме ли много. Действително не спечелихме кандидатурата, но София и нашата страна извоюваха нов авторитет и международно признание сред световната спортна общественост в достойно съперничество с представители на най-силните страни в ски спорта и в зимните спортове изобщо. Не могат да останат забравени и положителните оценки на многобройните представители на МОК, на ФИС и на други международни спортни организации, които проучиха предлаганите възможности на нашата столица за домакин на Игрите. Милиони хора получиха представа за нашата страна, на нейните зимни центрове, за нашия народ с неговите обичаи и фолклор, за нашата привързаност към олимпийската идея. Ето защо неудовлетворението и унинието трябва да отстъпят място на заслужено повишеното самочувствие, на оптимизма. А и загубата е в конкуренция с изключително силни съперници, от която ние излязохме с достойнство пред света.
Кампанията на кандидатурата на София изведе проблемите на ски спорта у нас наред с най-актуалните на българския спорт изобщо.
Можеше ли да спечелим все пак? Реално погледнато – трудно. Сред членовете на МОК тези от Източна Европа са малцинство. А това далеч не е последният фактор при избора. А и финансовите възможности, проявени в отделните кандидатури, се оказаха с важно значение…
Проблем, който става все по-актуален, е за така наречените „открити игри“, които дават възможност за участие и на аматьори, и на професионалисти. Това надхвърля Хартата на МОК, нарушава заветите и принципите на Кубертен, а мнозинството от членовете на МОК приемат това с примирение, както и на все по-бурното навлизане на индустрията и комерсиализацията.
Говори се (а е и напълно възможно) за негласно „разпределение на гласовете между Барселона – за Летните игри, и Албертвил – за зимните“, което се е почувствало съвсем осезателно след гласуването, от многозначителни полуусмивки.
И все пак, не пропуснахме ли нашия шанс? Струва ми се, че зародишът на неуспеха ни трябва да се търси далеч преди кулминацията в Лозана. Ние слабо (не по нашите, а по международните критерии) пропагандирахме нашите възможности пред света. Не можахме да представим в най-пълен и завършен вид немалкият опит на София в провеждането на авторитетни международни спортни прояви от най-високо равнище. Опит, който не можа да бъде популяризиран максимално пред международната спортна общественост. Не на последно място не можахме да си дадем ясна сметка и да убедим в това всички у нас за значителния икономически и социален ефект от едно олимпийско домакинство в София.
Наистина, в оспорваната конкурентна борба не бяхме фаворити, но не бяхме и без шансове. Имахме надежди. Какво друго ни остава, освен да гледаме напред и да се готвим с още по-голямо старание за по-забележимо участие в игрите през 1992 г. в Албертвил, а и още по-напред – към 1994г.!
