Сподели новината.

Има няколко художествени произведения, които се занимават с въпроса какво би станало, ако беше победил фашизмът. А ако беше победил социализмът? Не е ли тази тема много по-интересна, особено за хората, живели в последние му години? За някои спомените от соца предизвикват неприятни тръпки в цялото тяло. И все пак през последните години, и особено тази, все повече хора тъжат по времената от преди 89-а. Въртопите на прехода някак си поизтриха кофти моментите оттогава и сега много хора с умиление си спомнят за спокойствието по улиците и като цяло сигурния, но все пак мизерен соцживот. В историята, разбира се, няма заден ход, но както се случва в Китай, Куба, или Беларус, така и в България, социализмът можеше да оцелее. В този случай пак щеше да има някаква еволюция, но тя щеше да следва кривите правила на една дефектна система, чието призвание не е да удовлетворява нуждите на хората, а своите собствени…

Животът, продължил по законите на соца, щеше да (из)роди една полупазарно общество, което в някаква степен имитира екстрите на западните държави, но те щяха да бъдат белязани от една специфична мърлявщина – комбинация от лична небрежност и изначално заложена неефективност на цялата система. Не е кой знае колко различно от сега, но все пак.

Мобифон

„Звънни ми по рубина“. Това вероятно щеше да е популярна реплика, ако соцът беше оцелял. Малко известен факт е, че първите разработки за мобилни телефони са започнали още в средата на 80-те. Системата тогава се е наричала „Рубин“ и даже е имала действащи прототипи. Телефоните, разбира се, са били много големи, с размерите на дипломатическо куфарче и вероятно досега щяха да са достигнали размера на първите мобифони – колкото обикновена тухла. Твърде вероятно покритието на мрежата щеше да е много лошо, да се чува като от радиостанция и често да прекъсва. Без съмнения рубините нямаше да се продават свободно, а получилите разрешение ще трябваше да си чакат реда в дълъг списък. Соц-мобифоните най-вероятно щяха да бъдат само служебни и само най-„отговорните другари“ щяха да имат лични. Роуминг щеше да има само с някои държави, като например Беларус и може би Русия, което нямаше и да прави голямо впечатление, защото така или иначе пътуванията на запад от Белград щяха да са проблем, дори и само по икономически причини. Както впрочем донякъде е и сега.

Реклама

Компютър

Сигурно помните, че в грандиозния план на соцлагера за България беше отделено примамливото място на нещо като червена Силиконова долина. Цяло поколение разузнавачи самоотвержено крадяха от западни компании компютърни технологии, на които се базираха легендарните „Правец“. Още от началото си българското компютъростроене беше тръгнало в кривата посока. Родният IT Щирлиц беше разузнал концепцията на американския Apple 2 и това вероятно щеше да бъде продължено и днес. По всяка вероятност соцкомпютрите щяха да следват идеологията на Маc. Щеше да може да се инсталира само точно определен софтуер от едно-единствено ведомство, което се занимава и с производството на хардуер. Интерфейсът на програмите и операционната система нямаше да има нищо общо с никой друг и латиницата често щеше да излиза на ?????????. Разбира се, за разлика от Mac-овете соц-компютрите щяха да са големи и с много лош дизайн. Всичко щеше да е много по-сложно, да прилича на DOS и да изисква специфични умения, като например да програмираш на езика ЛОГО, или в най-добрия случай – BASIC.

Интернет

Да, ако соцът беше оцелял, най-вероятно щеше да има интернет, но отделен от западния и вероятно с някакво идиотско име. Всъщност, ако се замислите, социнтернетът вече го имаше, а в известен смисъл съществува и сега. Това е телетекстът. Той и до днес върви на телевизора и представлява странна параинформационна система. При него също може да се стигне до някакви „информационни страници“. Разликата е, че връзката не е интерактивна. Може да четеш, но в никакъв случай не и да качваш информация. Музика щеше да може да се даунлоудва само от един сайт – нещо като соц-Tunes, с изкуствено ограничено право за разпространение и презапис. Комерсиалните и идеологическите съображения могат да дават еднакъв резултат. Достъп до соцнета щеше да има предимно от служебните компютри, а за домашно включване щеше да е нужно специално основание и разрешение от държавно ведомство. Пак щеше да се чака много, докато единственият провайдер – БТК, благоволи да изпрати кисели техници, за да го пуснат. Достъпът щеше да е възможен само през dial-up и щеше да има малко свободни линии, които дават с часове заето, докато пробваш да се свържеш.

Едно нещо щеше да е същото – ведомството, което раздава .bg домейни, вероятно щеше да изпълнява своите функции точно както Цифрови системи днес. За да получиш адрес в интернет, щеше да е необходимо да се преодолеят толкова бюрократични пречки, колкото и в момента.

Медии

Пуснете си БНТ и махнете цветовете. Ще видите колко е уместен черно-белият образ. Соцтелевизията щеше да е същата като сега. „По света и у нас“ щеше да се казва „По света и у нас“ и щеше да показва изключително и само новини за държавни ведомства. Водещите сред тях щяха да са за другаря Георги Първанов, който като нищо можеше да е пак председател на Държавния съвет. Разбира се, посоченият от него млад и смятан от западните наблюдатели за умерено прозападен Сергей Станишев щеше да ръководи Министерски съвет. За баланс във властта можеше да е представено и крилото на хардлайнерите в лицето на плевенския активист Румен Петков, комуто щеше да бъде оставена Държавна сигурност. Последните двама също щяха да намират често място в телевизионните новини, но много по-малко от председателя на Държавния съвет.

Нямаше да има лесен достъп до алтернативни източници на информация. Сателитните антени щяха да бъдат забранени и щеше да има редовни полети на хеликоптери над още по-гигантските и още по-сиви панелни комплекси, за да се следи за нарушители.

Програма „Хоризонт“ и програма „Христо Ботев“ също са добър пример за това какво щеше да се случи, ако историята беше потекла в друга посока. Дори и сега, социализмът е налице на радиопазара. Държавната субсидия на БНР е по-голяма, отколкото общият рекламен оборот на всички честни радиостанции на пазара. При такъв дял на държавата трудно може да се говори за „работеща пазарна икономика“ в този сектор. Вестниците щяха да наблягат на псевдокритичния патос, а не на фактите, което не е трудно да си представим и днес.

Шопинг и лайфстайл

Едно нещо е сигурно – тези две думи нямаше да се употребяват въобще, защото нямаше да описват никакви действия в соца. Въпросът с дефицита в някаква степен щеше да е преодолян – нямаше да има изненадващи липси ту на картофи, ту на бензин или чорапогащи. Въпросните стоки щяха да се внасят от чужбина в условията на глобализация. Щеше да е скъпо като в „Кореком“, но все едно са обърнали валутните цени по черния курс – социномиката не могла да навакса подобен дисбаланс. Банани щеше да има само през зимата, а домати и зелена салата – само лятото, по инерция. Асортиментът от бира щеше да е по-разнообразен. Освен светло щеше да има и тъмно пиво. В случай че бирата свърши неочаквано, на разположение на гражданите щяха да са дежурните магазини, които работят денонощно предимно петък и събота, но всеки уикенд щяха да са на различно място. Така беше с аптеките. Те, както е и сега впрочем, пак щяха да се отварят само от дипломирани фармацевти по нещо като Указ 56, който дава право на максимум един обект, за да няма експлоатация на човека от човека.

Вносен алкохол щеше да има, ако познаваш много добре бармана. Самите бармани щяха да запазват достойнство, когато те удрят в грамажа. Ако си спомняте, тази професия беше суперценна. Да си барман в „Кубан“ или „Японския“ беше да си нещо като дипломат. Соц DJ-ите щяха да говорят по микрофон между и по време на песните и за да работят, това щеше да е нужно да имат диплома от Естрадния факултет на консерваторията. Щеше да се слуша още повече наша си, българска музика. Може би естрадата щеше да развие повече. Едва ли попфолкът би ни подминал (все пак сръбското се радваше на широка популярност в соца), макар и може би под някаква друга форма – по-езоповска и задължително повече в ъндърграунда. Може би щеше дори да е форма на протест срещу ретроградните соц-нрави, в подкрепа на материалното и свободните взаимоотношения между хората.

За щастие всичко това ни се размина. Не че постефектите на соца бяха особено приятни, но все пак целта си заслужаваше. Все пак днес, 18 години след като държавата зави в друга посока, повечето соц-мечти на хората са изпълнени – банани има целогодишно, разнообразието от бира е огромно и попфолкът е съвсем позволен. Защо ли тогава толкова много от българите все още са нещастни?

www.capital.bg