Разказвайки най-ранните документирани сведения за живота в Горна Оряховица, трябва да се върнем още в годините на управление на султан Сюлейман Великолепни (1520 _ 1566 г.). Султанът имал голяма слабост към любимата си жена от харема, бившата робиня на кримски татари, Александра Лисовска, наречена Хюррем султан. Единствената дъщеря на двамата, Михримах султан, също му била много на сърце, следвала го навсякъде в походите му и имала голяма власт над него. Михримах султан си избрала за мъж Рустем паша Опукович, един от султанските везири. Двамата се оженили през ноември 1539 г., а някъде около това време Рустем паша получил в дар от султана правото да се разпорежда с поземлен имот, включващ четири села – Арбанаси, Лясковец, Долна и Горна Оряховица. От този момент насетне жителите на въпросните четири села започнали да се ползват със специални привилегии, включително били освободени от „изплащането на всякакви тежки и леки царски данъци.“
Във фермана на Махмуд II от 16-ти юли 1810 г., адресиран до „високопросветения, достоен и справедлив кадия Мевлене на Търновската каза“, се съобщавало, че „мютевлията, наместник върху вакъфираните недвижими имущества от покойния Рустем паша, лежащи в Търновската каза, както и раята – селяни, живущи в границите на тези привилегировани вакъфирани села и махали, са подали дo императорския ми диван обща молба, с която ходатайстват за издаване от императорския ми диван на нови царски височайши грамоти за запазване правата и привилегиите, с които са се ползвали по-рано.“ Става ясно, че след смъртта на Рустем паша, имотът му, включващ четирите села, е бил превърнат във вакъфски, т.е. узаконил е специалния си статут и не се е облагал с данъци.
Както обобщава Лилия Вълева, „от времето на султан Сюлейман I Великолепний до 1861 год., времето на Абдул Азис, който отменя привилегированото положение на града – близо 300 години Оряховица съществувал и се развивал като привилегировано селище, управлява се автономно, живеел сравнено с много други градове и селища един по-спокоен живот. Това му позволило икономически да се въздигне, да се развият и укрепнат занаятчийството и търговията. И тогава, когато султан Абдул Азис отнема тези привилегии, градът е икономически така укрепнал, привилегиите на еснафа и търговците така узаконени, че те осигуряват по-нататъшното икономическо възмогване на оряховчани.“
В описанията си на българските земи (1899 г.) Константин Иречек дал кратки сведения и за Горна Оряховица. Той твърдял, че името Оряховица идва от „орех“. Селището с население 5044 жители било център на околия, към която принадлежал и Арбанаси. Иречек писал, че през средните векове в Горна Оряховица е имало крепост, която била разрушена при похода към Варна на Владислав III Варненчик през 1444 г. Става дума за крепостта Раховец, построена вероятно още при Марк Аврелий (161 – 180 г.), преизползвана и по времето на Второто българско царство. Нейни описания дали първо Карел Шкорпил (позната му e под името „Рахаутч“, вариант на Оряховица), след него и Феликс Каниц.
снимка: www.g-oryahovica.org / Раховец
Иречек съобщил, че по времето на посещението му „ряховчани се занимават най-много с копринарство и търговия“. Ф. Каниц свидетелствал за оживените пазарни отношения в града: „Там се трупаха безразборно прясно одрани кожи, каци с катран, блокове сол, лой, камари от чушки, лук, плодове, тикви, краставици, дини и т.н. (…) Между всичко това се пържеше и готвеше в безброй малки гостилници.“
След XVIII в. занаятчийството в Горна Оряховица преживяло разцвет. С увеличаване на стоковото производство на Османската империя и значителното отваряне на достъпа до отдалечени пазари възникнали сериозни нужди от по-голям обем занаятчийска продукция. Горна Оряховица безспорно бил един от важните занаятчийски центрове на северна България. От отчета на окръжния управител за 1898 г. по изпълнението на закона за уредба на еснафа (1896 г.) и реорганизацията на различните еснафски сдружения станало ясно, че към 1897 г. има по 18, т.е. Търново и Елена взети заедно имали по-малко еснафи, отколкото Горна Оряховица. Значи в Горна Оряховица са се практикували много по-разнообразни занаяти, отколкото в близките големи градове. Челно място сред занаятите заемали мутафчийството, абаджийството, железарството, сарачеството и кожухарството. Градът бил пазарен център, където си давали среща търговците от равнината с търговците от Балкана.
Покрай занаятчийството, силно станало влиянието и на търговията в града. Търговците в Горна Оряховица се групирали в три бранша – търговия с храни и пшеница на житния пазар (наречен „Екин пазар“), търговия с добитък на „Сър пазар“ и търговия с местни изделия – суджуци, пастърми и др. Горнооряховските търговци, които оперирали извън родния си град, също развивали плодотворна дейност благодарение на бератите, издавани им от османското правителство. Тези търговци наричали „бератлии“. Имали право да носят висок калпак, да яздят кон, да носят сабя и пр. От подобни привилегии се ползвали и някои търговци от Арбанаси. За отбелязване е, че още през 1861 г. в Горна Оряховица отворили спиртна фабрика с капиталите на създадената по-рано търговска къща „Буров“. Фабриката разполагала с вносни машини от Австро-Унгария. От годините непосредствено преди Освобождението Горна Оряховица бил известен, подобно на Лясковец, с градинарите си. В града се развивали зеленчукопроизводството и семенарството. Пътуващи градинари от Горна Оряховица предавали своя опит в Румъния, Русия, Централна Европа и др. В туристическия наръчник „La Bulgarie“ Горна Оряховица се рекламирал на чужденците, като център на винарството и на различни сортове грозде, предлагано по европейските пазари. Градът бил прочут с големия си ежегоден есенен панаир.
Д. Димитров откроява един основен фактор за възходящото развитие на Горна Оряховица след Освобождението: построяването на жп линиите София – Варна и Русе – Стара Загора. Това нещо превърнало града в най-големия железопътен възел в северна България и го отворило впоследствие за европейския пазар. През следващите години водеща стопанска инициатива станала основаването на „Българо-чешко акционерно дружество за захарна индустрия“ (1912 г.), което се реализирало най-вече благодарение на горнооряховска община и на Атанас Буров. Това дружество си поставило за цел построяването на захарна фабрика. Въпреки военновременната обстановка и земетресението през 1913 г., в края на същата година било произведено първото количество горнооряховска бяла захар. Захарната фабрика станала първото предприятие от съвременен индустриален тип в Горна Оряховица.
Железопътната мрежа на страната още от края на XIX в., определило за Горна Оряховица мястото на важен транспортен възел. През 1895 г. през града минавала жп линията София – Роман – Шумен. Две години по-късно станала факт линията Русе – Търново, след прокарването, на която Горна Оряховица, свързвайки се и с построената през Балкана линия, станал един стратегически кръстопът „между запад – изтока и север – юга на България“. За превози в жп мрежата служила парната тяга. Влаковете (парни локомотиви) се спирали с ръчни спирачки, което изисквало присъствието на петима – шестима работници спирачи на курс.
Поради особената роля (в историята на Горна Оряховица, а и на България) на фамилията Бурови, би било добре да се кажат няколко думи за нея и за нейните най-видни представители. Горнооряховската гимназия по лека промишленост и икономика в града днес носи името на Атанас Буров. В двора на училището е издигнат паметник на нейния патрон, големия български банкер, общественик и политик.
Родът Бурови водил произхода си от Южна Русия. Някога неговата издънка Михаил, вече припечелил и наследил голяма сума пари, се преселил в град Елена. Там се оженил за местната мома Мария. Мъжът се ползвал с голяма почит в града, на няколко пъти го избирали за кмет, занимавал се и с търговия. От брака им се родили четирима сина. Вторият от тях Стоян взел за жена богатата наследница Юрдана и още увеличил семейното богатство чрез нови успешни търговски начинания. Стоян и Юрдана имали две дъщери и петима сина. Най-известният сред синовете бил Стоян Михайловски, по-известен като българския възрожденски деец Иларион Макариополски. Голямата дъщеря на Стоян и Юрдана се омъжила в Лясковец за местния богат чорбаджия Атанас хаджи Цани Буров. От брака се родили четирима сина (Атанас, Цани, Илия и Димитър) и две дъщери (Юрдана и Дафина). Бащата скоро умрял, като Стана се принудила сама да се грижи за отглеждането на децата. Сериозна помощ тя получила от брат си Иларион Макариополски.
Най-инициативен от синовете се оказал най-малкият Димитър. През 1862 г. той основал банкерско – търговската къща „Буров Д. А. и съдружие“, която се занимавала с кредитиране, търговия с кожи, с добитък, пашкули и др. Покрай начинанията си Димитър се заселил в Горна Оряховица, където се оженил за дъщерята на местния първенец Тодороолу, Кина. Кина родила двама сина – Иван и Атанас Бурови. След Освобождението бизнес начинанията на Димитър се разширили. Той изкупил цялата собственост върху владяна от семейството му в съдружие горнооряховска мелница „Гиран“. Започнал да изнася овнешки, ярешки кожи и зърно, търгувал със земи, с колониални стоки, дребна железария и пр. В „Срещи с Буров“ Атанас Буров си спомня за икономическото състояние на семейството си: „Баща ми имаше през 1889 година пет хиляди овце. През 1899 година имаше петнайсет хиляди овце, две-три хиляди крави и волове за угояване, за месо, за кожи. Той влагаше парите си в Добричко и в Силистренско в чифлици.“
Ананас Буров
През 1890 г. финансовите възможности на търговско – банкерската къща нараснали. В края на 80-те и началото на 90-те датирала регистрацията на ново търговско дружество на мястото на старото. Новото фирмено название вече било „Д. А. Буров и сие. Горна Оряховица, Свищов, Русе.“ Оттогава предимство в него имали операциите свързани с кредитиране: раздавали се пари с лихва на частни лица и на индустриални и търговски фирми. Другият син на Д. Буров, Атанас се занимавал доста активно с политика. От 14-ти юни до 17-ти юли 1913 г. е министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на д-р Стоян Данев, после при първия мандат на Ал. Стаболийски заемал същия пост (6-ти октомври 1919 – 16-ти април 1920 г.). Бил известен с красноречието си в Народното събрание. В една своя реч казва: „Българските търговци и индустриалци не чакат почти нищо от държавата, искат само едно – да не им пречи държавата. (…) Между много добрите работи, които сме наследили от русите, наследили сме една много лоша черта – туй е отрицателното отнасяне на нашата интелигенция към всички проявления на търговския и индустриалния живот. Факт е, че у нас е на мода – и то е признак на полукултурност – да смятаме, че който печели, краде от държавата, че който работи да печели, върши зло, или най-малко, върши нещо за презиране.“
А. Буров е завършил финансови и политически науки в Сорбоната, Париж. Към края на XIX – началото на XX в. се завърнал в България. Отначало се установил в Горна Оряховица, където станал акционер в бащиното си предприятие. Голяма активност проявил по въпроса за построяването на жп линията София – Кюстендил. Заедно с брат си участвал в Българска търговска банка, вложител бил в Търговска ипотекарна банка на Балканите, в акционерно дружество „България“ заедно с Губиделников и в редица други кредитни операции по земеделски и индустриални проекти.
Нека кажем малко повече и за безспорно най-успешното и важно стопанско начинание в Горна Оряховица – Захарните заводи. Реализирането на проекта за захарна фабрика в Горна Оряховица станало възможно след важната поправка в Търговския закон на България от 5-ти януари 1904 г., която разрешила на регистрирани в чужбина акционерни дружества да развиват търговска дейност у нас. Така по проект на чеха Рудолф Пицка, одобрен от Пражката кредитна банка, се създало „Българо-чехско акционерно дружество за захарна индустрия“ (август 1912 г.), което получило правото на концесия от Народното събрание, за построяване на захарна фабрика в района на Горна Оряховица. Основният акционер в него бил Пражка кредитна банка, участие взели индустриалци от Чехия, Сърбия и България (В. Атанасов и Д. Байнов). Инженер Р. Пицка вече имал опит в подобно начинание. През 1909 г. станал директор на модерна захарна фабрика с рафинерия в Белград. Той бил роден на 28-ми юли 1881 г. Завършил химия в Прага, работил като инженер химик в Австро-Унгария и Румъния.
Захарна фабрика, Горна Оряховица
В Горна Оряховица отначало нещата тръгнали по план. За терен на фабриката изкупили и пригодили огромни площи: 650 дка, от които сградният фонд бил предвиден да е върху близо 384 дка. След избухването на Балканската война обаче много от работниците по строежа ги мобилизирали. До гара Горна Оряховица пристигали вагони с ранени от войната. Сред войниците върлували тиф и холера, от които се заразили някои от работниците на фабриката. Помещение на фабриката се използвало като болница. Освен това за известно време бил възпрепятстван превозът на машинното оборудване и на строителните материали от Чехия. Земетресението от 14-ти юли 1913 г. пък разрушило много от новопостроените фабрични сгради и помещения за работниците. Въпреки неимоверните трудности на 8-ми декември 1913 г. започнала редовната производствена дейност на фабриката за рафинирана захар, а през 1914 г. заработила и рафинерията. Трябва да кажем, че фабриката работи и в наши дни, вече повече от сто години.
Неуморният ръководител Рудолф Пицка през 1915 г. построил собствената си къща в двора на фабриката. Поради непопулярността на захарното цвекло сред българските земеделци, той и другите дошли в България чехи провеждали разяснителна кампания, за да осигурят по-евтина суровина за фабриката. Работният капацитет на фабриката бил 1500 тона захар за денонощие. За гориво от 1914 г. започнали да се ползват въглищата от мината Борущица. Е. Станева отбелязва, че фабриката представлява най-модерният подобен комплекс за времето си в България. Към фабриката за рафинирана захар построили още в началото и помещение, в което се усвоявали отпадъците от цвеклото – цвеклови резенки, които се сушали и превръщали в брикети. През следващите години фабриката се развивала все повече.
Благодарение на предприемчивостта на гражданите си, в Горна Оряховица веднага след Освобождението се предприели спешни модернизационни мерки. В резултат на тях от незначително градче Горна Оряховица се превърнал в основния железопътен възел на България. Тук се осъществил и първия голям проект с международно участие: отворила врати една от най-големите фабрики в България до Първата световна война.
