Задочни репортажи за честта и безчестието

Преди няколко дни съвсем случайно попадам на интервю на известния ни поет Любомир Левчев и сина му в предаването “Комбина” по Нова ТВ. Заговарят за Георги Марков, неговите “Задочни репортажи за България” и убийството му. От едната страна е Левчев – не се съмнявам в неговите творчески качества и таланта му, те са признати от широката публика и от хора, които разбират словото повече от мен. Не се съмнявам и в неговия интелект. Но той е бил член на ЦК на БКП, приближен до Живков и председател на Съюза на българските писатели по времето на неповторимото творение, наречено социалистически реализъм. Само тези факти са достатъчни за мен да определя неговите отношения с властта тогава като поетическо службогонство и слугинаж. Даже самият Левчев споделя как получава от Марков писмо, в което последният го обвинява в подобни неща. Левчев пита Живков дали да отговори на писмото… Да, това е било времето на въпросите и одобрението – трябва ти позволение „отгоре“, дори ако искаш само да кихнеш. Така се създават свободни хора и стихове. Или както се казва: долу робството, да живее крепостното право! Нашият известен поет не вярва, че Георги Марков е убит, а казва в това интервю, че е умрял от туберкулоза – така щял да бъде запомнен по-добре, кой иска да бъде убит? Това ми напомня на онези, с които Левчев е бил в тесни отношения, а именно червените номенклатурчици. Те никога няма да разберат какво е да умреш за истинска кауза, а не само да я декламираш по митинги и после да се криеш по Партийните кьошета, докато на барикадата отиват твоите бедни братя – онези, които истински вярваха в нещо и бяха предадени, умирайки забравени или самоубивайки се. Същите тези червени номенклатурчици никога няма да разберат, че за да живееш вечно първо трябва да умреш по определен начин – и този начин не е в дълбока старост, събиращ трохите от белия хляб на Политбюро. От другата страна е Георги Марков, станал една от основните теми на интервюто. Да, той се опитва да опише истински и правдиво есенцията на цяла една епоха и заплаща за това с живота си. В това отношение Марков е много по-голям и автентичен борец против режима отколкото много други, които играят тази своя роля по време на целия Преход. Но никой не може да отрече участието на талантливия ни писател в създаването на филма “Ние сме на всеки километър”, например. Такива са нашите поети и писатели преди 89-та – дисиденти и антикомунисти, ама само донякъде. Има изключения, разбира се – някои, като Марков, заплащат с живота си, други сами си го отнемат, защото осъзнават, че животът няма да дойде „по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“, трети лежат/умират по лагерите. Но тенденциите са ясни – тези хора, които е трябвало да бъдат гръбнака на Промяната и коректив на статуквото, дори и да заплатят за това с живота си, сега са на преклонна възраст, дават интервюта, обвиняват младите в безхаберие и са станали лихвари на благините от слугинажа, който изпълняваха безапелационно преди Промените. Същите тези хора успяха по време на Прехода успешно да пренапишат автобиографиите си, да се пребоядисат. Те разкъсаха ризите си, надраха гърдите си със собствените си нокти и после казаха, че са страдалци от времето на комунизма. И играят тази роля вече сума ти години. Както казва Джилас: „Има само едно нещо по-отвратително от комунизма и това са късните антикомунисти“. А както казва Стивън Кинг: „Честта е онази невидима кост, която държи главата изправена“. Нека да ходим с изправени глави, гледайки истината в очите. Защото вече мнозина ослепяха за нея и гледат в земята.