Сподели новината.

Времето е единственото мерило за стойността на дадено историческо събитие. От тази гледна точка изминалите 96 г. от Септемврийското въстание, чиято „официална“ дата отбелязваме днес, вече дава възможност за спокойна и обектива оценка на станалото в поредния драматичен септемврийски ден от новата ни история.

Още преди 1989 г. в учебниците по история на БКП вече се даваше по-сдържана и

обективна оценка на Септемврийското въстание.

Допуснатите от организаторите му „грешки“ се обясняваха с левичарски уклони. И се критикуваха умерено Димитър Благоев, Тодор Луканов и третия член на ръководството на партията – Никола Пенев -гласували против коминтерновската авантюра.

Политическият опит и мъдрост на патриарха на социалистическото движение в България Димитър Благоев съвсем основателно го кара да се противопостави на каквито и да било прибързани революционни действия, което би поставило партията извън закона и в политическа изолация за дълги години. Както и става. А че Септемеврийското въстание е било авантюра, извършена единствено под натиска на Москва, днес никой не оспорва.

Реклама

През 1923 г. светът вече излиза от кризата, предизвикана от Първата световна война. Икономиката се стабилизира, дори и в смазаната в Ньой България. Ликвидирани са опитите за революции в Германия и Унгария, туширани са броженията в други страни. А в Италия Бенито Мусолини е започнал да гради антитезата на комунистическата държава – фашистката. В БКП обаче връх вземат Георги Димитров и Васил Коларов. Те въодушевено прегръщат продължаващия

курс на Кремъл да се запали „световната революция“

включително и с военна инвазия. Но нахлулата през 1920 г. в Полша Червена армия е разбита, без да стигне до Германия. Въпреки това болшевиките упорито продължават същата линия. „Българската революция трябваше да стане пролог на германската“, пише Лев Троцки, който тогава е безспорният лидер в Москва. В успеха на българското въстание не е имало съмнения. Така с организираното дестабилизиране на България и въвличането на народа в гражданска война се прилага болшевишкият модел за завладяване на политическа власт.

След съответните инструкции, получени в Москва, от 5 до 7 август 1923 г. са проведени заседания на ЦК на БКП, на които се взема решението за организирането на въстание. За участие в него са привлечени левицата на БЗНС и отделни анархисти. Създаден е комитет за военно-техническа подготовка на въстанието, като специален орган на ЦК, ръководен от Коста Янков.

В България тайни няма. Правителството арестува превантивно над 2000 видни дейци на БКП на 12 септември. На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на която, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември. Водачите Георги Димитров и Васил Коларов си избират за действие Северозападна България, непосредствено до границата с Югославия. Планът предполага то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София. Целта не е промяната на държавния строй, а само „установяването на работническо-селско правителство“. Като че ли е нещо различно…

Като реакция на арестите въстание започва да избухва стихийно по места –

на 12 септември в казанлъшките села Мъглиж и Енина, които дълго време спореха за съмнителната чест кой е дал първия изстрел. В същия ден в Стара Загора е съставен акционен комитет, който решава окръгът да се вдигне на 19 срещу 20 септември. Въстанието там започва в уреченото време, но бързо е смазано от правителствените части.

По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19-20 септември се вдигат села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града.

Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши бунта в Старозагорско. На 22 септември революционен комитет в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието.

На 23 септември сутринта е превзет град Фердинанд – днес Монтана

Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември комунистите изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжени цивилни поддръжници на правителството и завземат града. Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и завземат голяма част от него. Позиции на бунтовниците са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.

Правителството на Александър Цанков, което се опира на българската армия, обявява военно положение на 22 септември и мобилизира 3000 запасни офицери и подофицери с разрешението на Съюзническата контролна комисия. Срещу въстаниците се сражават и формирования от цивилни доброволци – също предимно офицери и подофицери от запаса, известни като шпицкоманди (от модните тогава обувки с остри носове – „шпиц“).

Към тях се присъединяват и руските белоемигранти, които изпадат в ужас от думата „революция“ и от перспективата отново да поемат пътя на изгнанието. А също и четите на ВМРО, за които и комунисти, и земеделци са по презумпция национални предатели. Които на всичко отгоре са нарушили „джентълменското споразумение“ в Пиринския край да не се вдига бунт.

Останалото е известно.

Въстанието остава ограничено в Северозападна България и за 5 дни е ликвидирано. В помощ на обкръжените от въстаниците в Лом конен полк и доброволци е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Не помага и прословутото оръдие на Червения поп Андрей. След тридневни улични боеве правителствените сили отблъскват въстаниците от Лом.

На 25 септември бунтовниците нападат войскови части при гара Бойчиновци и след ожесточено сражение ги разбиват, но на свой ред са разгромени при Брусарци. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия, където първи се оказват Георги Димитров, Васил Коларов и другите водачи. На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд.

След потушаването правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд, където са избивани комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали в бунта. Именно тези ексцесии са

вдъхновили Антон Страшимиров да напише „Хоро“

който е по действителен случай. Но като цяло оценката за броя на жертвите е манипулирана. Казионната историография говореше за 30 000 души, но според едно изследването на някогашния Музей на революционното движение в България, публикувано в книгата „Звезди във вековете“, във въстанието и репресиите след него са загинали 841 въстаници. Съвременни изследвания оценяват броя на жертвите на около 5000 души.
И, разбира се, манипулираше се и със самия характер на въстанието. То беше обявено за първото антифашистко въстание в Европа, тъй като правителството на Александър Цанков съответно бе квалифицирано като фашистко.

Вярна остава само мисълта на един от главните виновници за това братоубийство – Васил Коларов – че въстанието издълба кървава пропаст“. Пропаст, която още не сме затрупали напълно. И ехото от септемврийските залпове още кънти в общественото съзнание.

И днес пред паметниците на жертвите от 1923-а някои политици няма да издържат на изкушението да разделят отново нацията по оста „комунизъм – антикомунизъм“.