Сподели новината.

Весела Петрова е една от стотиците медицински сестри от България, които са намерили реализация в чужбина. Родена е през 1967 г. в Благоевград. Завършва през 1990 г. Медицинския колеж в родния си град, а през 2002 г. заминава за Англия. 7 години по-късно успява да вземе британско поданство. В момента работи в ръководството на дом за стари хора в Лондон, основан от някогашния архиепископ на Кантърбъри Джон Уитгифт.

– Весела, този дом за стари хора в Англия на снимките изглежда като в приказките. Той на държавна издръжка ли е?

– О, не е държавен, издържа го фондация. Основателят му Джон Уитгифт се влюбва в този квартал на Лондон и започва да купува земи тук. Той е построил много катедрали, грижил се много за децата и първото нещо, което построява за Кройдън, е училище за момченца, което и сега съществува, а по-късно и дома, в който работя. Домът всъщност е на повече от 500 години. Архиепископът е имал много земи, които в момента се разпродават от самата фондация, която го управлява, за да се поддържат сградите, които е построил. Така че дори поддръжката на домовете е все още с негови средства. И заради щедростта му, и заради близките му приятелски отношения с кралица Елизабет Първа, Уитгифт е безспорна местна знаменитост – дори шопинг центърът в квартал Кройдън е кръстен на негово име – „Уитгифт център“.

– Откога работиш в този дом и като каква?

Реклама

– Тук съм от миналата година – спечелих конкурс за заместник-директор. Първоначално в Англия обаче работих като помощник-сестра, тъй като нашето образование не се признаваше. През 2006 г. завърших висше образование за медицински сестри, влязох в критериите на Англия за тази професия, получих уникален ПИН номер, който е регистрация на Острова за сестра и без който не можеш да работиш. После стана лесно – вече можех сама да избирам къде да работя.

– Как живеят в този дом възрастните хора?

– С една дума – достойно. Домът се казва „Уитгифт кеър център” и е център за грижа за стари хора, ама Център с главно „Ц“. В него има крила за резиденти с по-специфични нужди, които се обслужват напълно от персонал и от самата фондация. Фондацията, която го издържа, е благотворителна, тоест набира средства само от благотворителност. В центъра има 84 малки къщички, където живеят тези, които могат да се грижат за себе си. Те излизат навън, пазаруват си, готвят си. Къщичките са оборудвани с кухня, баня и тоалетна, хол и спалня, и в тях хората са напълно независими, но могат да идват в главната сграда, където са по-неподвижните и по-старите хора, и да обядват и вечерят с тях. Въпреки че настанените в къщичките сами се обслужват с помощта на звънци, монтирани по стените, винаги могат да потърсят помощ от централния дом. Сестрите и обслужващият персонал в него винаги са им на разположение. Така старите хора се чувстват по-сигурни. Но иначе това е като едно малко селце – имаме градини, развлекателни зали, има и църква, в която всеки четвъртък има служба с трима свещеници, които посещават болните на легло. Като почине някой, тук му се прави службата. Но все пак дори когато излизат навън, има хора, които ги наблюдават, и ако има нужда, им помагат.

– Колко души е персоналът и ти трудно ли успя да влезеш в ръководството на дома?

– Персоналът не е много голям – 37 човека сме, които обслужваме около 120 резиденти, защото в някои от къщичките хората са сами, в други обаче има настанени семейства. А по въпроса за моето кариерно израстване, така да се каже, аз, откакто съм в Англия, работя в домове за стари хора. Работила съм и във всички болници в първа част на Лондон, но главно съм много добре запозната с работата със стари хора в старческите домове. И когато се преместих да живея в квартала, в който живея сега, започнах да си търся работа, която да е близо до дома ми. Видях обява за центъра и кандидатствах за работа. Отидох обаче за позиция, която се казва „банк стаф”. При нея се ходи на работа от време на време, защото не исках да се местя на място, което не ми е познато, за да не стане така, че да отида на по-лошо от това, на което съм в момента. След интервюто, на което, предполагам, съм се представила добре, те самите ме попитаха не съм ли се замисляла да заема по-висок пост и ми предложиха този на заместник-управител. След като се съгласих, ме извикаха в главния офис на ново интервю след три седмици. Там ми дадоха медицинска тема, защото аз главно отговарям за медицинската, клиничната страна в старческия дом. След като представих темата, имаше и второ интервю, и така взех поста.

– Какви са условията на работа в дома?

– Това е едно от нещата, което ме привлече. Условията на работа са много добри. Първо, заплащането е по-високо и часовете на работа, естествено, са по-малко. Тоест, на колкото по-висок пост си, толкова по-висока ти е заплатата и по-малко работното време. Аз работя три-четири дни в седмицата до обяд, като един от дните работата ми е само административна – наблюдавам сестрите, защото отговарям главно за тях, как си изпълняват ангажиментите, дали цялата документация е наред, дали болните имат някакви оплаквания към състава, всичко това го наблюдавам през този административен ден. В останалите дни си работя като сестра на етажа, като главно отговарям за получаване, изписване на лекарства, проследявам много медицински неща, които трябва да се проследят, занимавам се с изпращането на резидентите ни в болница, ако трябва да постъпят там за лечение, после проследявам какво ние трябва да правим след изписването им, за да продължи лечението. Работата ми е много отговорна и натоварена, защото, ако нещо се обърка, аз съм тази, която трябва да отговаря.

– Как се отнасят към теб работодателите ти – все пак не си англичанка, усещаш ли предпазливост или недоверие?

– Категорично не. Аз никога не съм изпитала това. Когато отидох в Англия, всичките ми приятели бяха англичани. Запознала съм се със семействата им, ходила съм в домовете им. Винаги, когато се е налагало, защото разстоянията са големи, с колата са ме возили и в Лондон, и в други градове. Просто като едно голямо семейство сме, никаква разлика не съм усещала никога. Дори за поста, който ми предложиха в този дом, не гледаха изобщо дали съм англичанка или не, а прецениха, че мога да върша работата, за която ме наемат. Отношението към всички ни е еднакво и специално тук персоналът се ползва с привилегии, за каквито в България една сестра дори не може и да мечтае. В други домове, в които съм работила, а и както съм чувала от много мои колежки, никъде не дават болнични. Там можеш да се обадиш един час преди работа, да кажеш, че не се чувстваш добре, и да не отидеш на работа. Оставаш си у дома, но за този ден не получаваш заплата. В този дом обаче плащат сто процента болничния до шест месеца. Изискването е само след първата седмица да си представиш болничния. Има си частно здравно осигуряване, което включва много неща, те са почти неизброими. Например работещите имаме право на т.нар. „комплиментарни“ – на определено време ни се полага безплатен педикюр, физиотерапия, масаж, СПА процедури, всяка година можем безплатно да си поръчваме слънчеви очила или такива за четене, не плащаме за профилактични прегледи и лечение при зъболекар и т.н. Имаме определени суми за почти всяка част от медицината, които трябва да похарчим за годината. Но ние не внасяме никакви пари, това е подарък от компанията за нас. Имаме като капак и отпуска от шест седмици, така че условията са повече от добри.

– Работят ли други българи в дома?

– Имаме още една българка, която отговаря за развлеченията на резидентите. Много развлечения има за тях – непрекъснато ходят на концерти, театър, организират им курсове за готвене, за подреждане на цветя, вестник си правят… В деня им се събират по пет-шест занимания и всеки посещава онези, които са му интересни. Та тази българка – тя беше тази, която го каза, и аз съм напълно съгласна с нея: „Весе, нямам нищо против и аз да дойда да живея тук”. Възрастните са гледани много добре, с много голямо уважение. Храната е прекрасна, правят им я по меню, което всеки сам си избира, съставът, който работи с тях, е на ниво, всички са щастливи.

– Те плащат ли нещо за престоя си тук и всички ли са самотни?

– Не, повечето си имат деца. Те не идват в дома, защото са сами. Просто си продават по-големите жилища и идват. С това си намират и компания, защото децата са заети. Тях ги е страх да живеят сами в една огромна къща, отделно се чувстват самотни, от старост вече не им се ходи до магазина, невинаги им се готви, а така си имат компания и хора непрекъснато около тях. Ако пък искат да са сами, си имат стая с баня и тоалетна – като в центъра, в който аз работя, или пък къщички. Така те се чувстват много по-сигурни.

– Значи не е фатално в Англия да си беден пенсионер?

– Няма беден пенсионер в Англия, защото всички получават добри пенсии. Ако един възрастен е настанен в дом, по различни категории заболявания социалните грижи им отпускат по нещо, защото всеки възрастен има болежки. А останалата част те си ги доплащат от пенсиите, къщите си ги дават под наем, защото там не ги оставят по наследство, както у нас, или пък ги продават и си плащат в дома.

– Как ти минава един работен ден?

– Сутрин отивам, имам един час да проверя нощната сестра дали не е пропуснала нещо да свърши. От осем часа започваме голям рапорт – за всеки резидент поотделно как е минала нощта, дали има нещо, което трябва да проследим, като целият състав, който трябва да работи през деня – около 20 човека, слушаме, записваме си бележки. След това започвам да раздавам лекарствата. Те се раздават около час и половина-два. След това имам един час за медицински неща – кръв да се вземе и такива неща. Оттам минавам по резидентите да ги видя. Аз съм ги видяла, така или иначе, като съм им дала лекарствата, но на някого ако трябва по- специално внимание да се обърне, да си поговориш с него, нещо ако има да ти се оплаче, затова е тази обиколка. След това е обядът, след това пак са лекарствата и денят е свършил.

– Остава ли време за развлечения и къде ходиш?

– В момента имам много време. Обикновено ходя на шопинг. Много често се организираме с мои приятелки и ходим до друга европейска страна, което е сравнително евтино и съвсем възможно – до Швейцария, до Испания човек може да се разходи без всякакъв проблем. Ако не е чужбина, в Лондон винаги нещо се случва – може да е карнавал, може да е Коледа, може да е лунапарк, всичко това трябва да се посети.

– С кое най-трудно свиква един българин в Англия?

– За мен беше трудно, защото там са много строги правилата относно това как си вършиш работата. Трябва всичко да се изпълнява до точка в зависимост от законите и от правилата на фирмата. Всяка фирма има различни изисквания, които трябва да се проследяват и работата да се върши точно по тях.

– А с кое най-лесно се свиква?

– С това, че хората са много приятелски настроени, предразполагат те и се чувстваш като вкъщи.

– Поддържаш ли връзки с други българи там?

– Да, имам две приятелки. Запознахме се, като започнах работа в дома. Виждаме се един път в месеца и си говорим за България. Имам и приятелка – румънка, също и англичанки, но е винаги хубаво да седнеш с българките да изпиеш едно кафе и да си кажеш нещо за нашата култура.

– За сравнително краткия престой в Англия успя да си купиш в Лондон собствено жилище. Влезе ли в категорията на невъзвращенците?

– Засега нямам намерение да се връщам, но не мога да кажа какво ще реша следващата година.