Фактология: Дете моли за помощ. Обществото си зарежда телефона.
На 18 май в Кнежа, 10-годишната Малина остава сама с баща си, който умира пред очите ѝ. Шокирана и без телефон, тя излиза да търси помощ. Обикаля съседи с молба някой да звънне на 112. Никой не откликва. Никой.
„Нямам батерия“, „Отиди в болницата“, „Имам си работа.“
Така 10-годишно момиче стои седем часа с трупа на баща си, докато привечер, с помощта на друго дете, най-сетне се обажда на Спешна помощ.
Малина не просто е дете. Тя е сребърна и златна медалистка по математика, български и природни науки.
И очевидно – единствената възрастна в квартала.
Коментар: Обществото като нежив предмет
Какъв кошмар… не самият случай – такива се случват в бедни общества. Кошмарът е в реакцията на съседите. Защото тук не става дума за бедност. Става дума за морална недостатъчност с фрапираща клинична картина.
Хайде да си го кажем направо: В Кнежа не е умрял само един човек. Умряха поне още десетина души в телата си, но духовно. Хора, които не намират сили, емпатия или дори инстинкт да помогнат на дете, което им казва: „Татко ми е починал“.
В този квартал очевидно батерията на сърцата е паднала, а зарядното е хвърлено в кофата. Всеки имал работа. Разбира се. Работа да не се замесва. Работа да си пази комфорта. Работа да не си губи времето с чуждо страдание.
И после си мислим защо децата ни растат в страх. Защото знаят, че възрастните не са гаранция за помощ, а вероятност за безразличие.
Извод: България не страда от бедност. България страда от липса на хора.
Тази история не е за бащата. Не е дори за Малина. Това е история за онези, които имат телефон, но не и съвест. Онези, които са готови да откажат на дете, защото „нямат батерия“, но имат време да качат снимка на вечерята си. Онези, които ще харесат този случай във фейсбук и ще напишат „ужас“, но няма да дарят, няма да помогнат, няма дори да спрат да скролват.
Детето и семейството му имат нужда от подкрепа. Всеки, който желае да помогне, може да намери информация как да го направи в публикацията тук.
