Сподели новината.

За много млади българи понятието “чужбина” не е втора родина, а първа- страна, в която те са се родили или растат, страна, която познават най-добре и която им е най-мила. Дали Англия ще бъде родина за децата и внуците на Нели Бушева, тя не знае. Знае обаче, че семейството на дъщеря й и двамата й внука не бързат да се прибират в България и продължават да градят кариера в Лондон, където са се устроили и се чувстват добре. Нели заминава за английската столица, за да помогне на дъщеря си и остава там година.

“Причината да замина за Лондон бе да гледам внуците. Дъщеря ми, която е там от пет години, има едно момченце, което скоро ще навърши седем годинки и й предстоеше да роди и второ бебе. Двамата със съпруга й сами си гледаха детето, но за второто се наложи и аз да им помогна. Те живеят добре в Лондон, не се лишават от нищо, но пък ако трябва да сме честни, нямат кой знае каква възможност да спестяват. Въпреки това, ето вече пет години се справят добре с живота там, което не е малко. Засега не мислят да се връщат, още повече че големият внук тръгна на училище. В България днес ситуацията в училището е сложна. На мен всичко това ми е пределно ясно, защото съм учител и смятам, че обучението в чужбина ще е по-полезно за внуците ми. А сега вече и малката тръгна на детска ясла и нещата се нормализираха. Трябва да се мисли за бъдещето на децата, защото там и материалната база в училищата, и организацията на обучението са по-добри. Във всяко училище си имат униформи- от обувките, до връхната дреха и чантичката. Така и родителите са по-спокойни, защото спестяват доста пари за дрехи, а и капризите са по-малко. Друга хубава придобивка в английските училища е, че имат столове за хранене, където децата обядват или получават следобедна закуска. Държа да кажа също, че там всеки месец или на два месеца, учениците имат едноседмична ваканция, което е много добре за всички, заети в учебния процес. Така и стресът в училище намалява. И още нещо- там учениците в началното училище нямат домашни.

Що се отнася до англичаните, определението че са “студени” може би е малко силно. Но тяхното ежедневие е едно такова сиво, вечно са забързани, всеки си гони ежедневните задължения. По улиците няма да видите усмихнати хора, в смисъл както е у нас, когато срещнеш познат и спреш да се видите и поговорите. Просто тяхното ежедневие е работата и- вкъщи. Също толкова сдържани са и когато празнуват. За тази една година, през която живях в Лондон, само веднъж бях свидетел на нещо като празненство в съседство…Техният живот доста се различава от нашия. Там няма Снимкатакова нещо като при нас- сега отиваме на кафе, довечера приятелки ще излезем на ресторант. Там рядко излизат на такива срещи… Разлика има и във всичко- сградите им са също едни такива сиви или тъмни. Няма ги цветните фасади, присъщи за нашите градове, които създават все пак някакво настроение и внасят цвят в живота… В района, където живеех, къщите са предимно едноетажни, еднотипни и едноцветни. Там нямат право да ги боядисат в друг цвят. Високите сгради са предимно общински жилища. Те не са заети обаче само от емигранти. На дъщеря ми приятелка, която е женена за англичанин, също живее в такова жилище. По време на престоя ми в Лондон установих, че англичаните са доста практични. Доказателство за това са битаците, които се организират в неделите и на които може да се намери всичко. Голяма атракция са и си заслужава да се видят. Наричат се “карбути” и са много добре организирани – имат си входна такса, паркинг и места за хапване. На тях се предлага всичко- от детски играчки и храна, до техника… Там всеки изнася да продаде това, което няма повече да ползва.”

Продължавам с един зов за помощ, който чрез Радио ВИДИН към българите в чужбина отправи един баща, чийто син има нужда от животоспасяващо лечение. Става дума за Антонио Антонов- момчето от Плевен, чието лечение Радио ВИДИН, както и много други дарители, прие за кауза, като се включи в кампанията за набиране на средства. Оказа се, че нито институциите, нито фондациите, които по принцип са призвани да се занимават с това, отпуснаха средства момчето да има бъдеще. Какво се случва сега с Антонио, който на 15 септември вместо на училище, бе в Москва за лечение?