Сподели новината.

Здравейте, ще споделя тази история, за да докажа, че нас българите ни чака само „добро“ извън родината.
Не си мислете, че щом някои е заминал извън бг си е оправил живота – напротив, той ще започне нов живот пълен с ограничения, стрес, предателства, разочарования, и най вече носталгия към родината.

Аз не харесвам България, най вече манталитета, гледам да съм с хора на моето ниво, но няма как де не забележа какво се случва с народа, а именно болен народ във всяко отношение и озлобен. Тънещите в мизерия преобладават, да не говорим за децата им, които от малки трупат комплекси и ги ескалират на връстниците си, но затова са виновни ограничените им родители.
В Англия децата са много невъзпитани, особенo децата на черните. Закона там ги пази. Англичаните се мислят за висша раса, но нещо са се объркали. Сега за историята – попаднах чрез бг фирма на летище Манчестър с още 2 момчета, с които се запознахме още на летище софия. Едното момче се оказа комплексирано селянче, но с много добър англииски, а другите двама бяхме от софия, но с минимален англииски. ОТ летището в мънчастър ни взе някаква филипинка, която се оказа жена на англичанина, които ни урежда работата, а той е връзката с българската агенция, на която платихме па 350 паунда за работата. Още в колата филипинката ни пита дали искаме брак с филипинка, за което ще ни дадат по 1200 паунда. Очите не светнаха, но само селянчето прояви интерес, въпреки че беше женен и с малко бебе. Знаех, че ни искат заради европеиския съюз – Отказахме.

Пристигнахме в къщата на англичанина- работодател, и там филипинска прислужница ни поднесе англииски чай. Оказа се, че трябва да доплатиме за намирането на работа по 150 паунда на човек. Нямахме избор и му платихме, след което ни закараха да клон на банка Барклейс, където ни извадиха карти. Оказа се че завода, в който ще работиме е в някаква провинция Пенрит, на около 3 часа път с влака от Манчестър. Закараха ни до гарата , купиха ни билетите и си казахме довиждане с англичанина. Качихме се и потеглихме. Направи ми впечатление природата им, всички полянки бяха гладки като райгас, а нивите бяха правилно очертани и раграничени. Пристигнахме на гара Пенрит, от където не взе младо момче на име Пол, беше дружелюбен и ни разпитваше с общи въпроси, не че нещо разбирах поне аз. Селянчето си намери приказка с него, защото знаеше англииски.

Беше средата на лятото и много топло там. В далечината в покрайнините на града се отличи сравнително голяма фабрика с няколко дълги комина, само след месец се наложи да изчистя единия от тях с противагаз на лицето и дълъг и тежък метален маркуч, които трябваше да го пъхам там където филтрите на комина са запушени. Тъй като прозорците на колата бяха свалени, усетихме странна миризма подобна на мърша. Да, това беше от завода, в който ще работиме.
Оказа се фабрика за обработка на месо 3 – та категория от болни или умряли крави и телета , което химиците там го превръщат в храна за кучета и котки примесена с протеини.

Реклама

Паркира на паркинга пред фабриката и ни вкара в офис където много чаровна полякиня ни даде документи – договорите да ги разпишеме. Оказа се че ще взимаме по 6. 35 чисти на час и по 12 часов работен ден с половин час обедна почивка. Качихме се в колата, за да ни закарат до каравана, която беше на 10 мин с кола от фабриката, забита усамотена на някаква поляна навътре в гората и която се оказа жилището ни. На момента ми се прииска да си тръгна, но без пари накъде? Бяхме излъгани от българската агенция, условията, които те ни дадоха бяха коренно различни.

Караваната беше голяма, с холче , спалня и една малка стая с две легълца. Пол каза, че след два дни ще сме на работа от 6 сутрин до 6 вечер, всеки ден без неделя. Каза, че първия ден ще ни вземе с колата за работа, но след това да се оправяме сами. Градчето се оказа на 1 час път пеша от караваната. Само по пътя около 1 час и сте там , ни успокои Пол, който се оказа, че ще ни е пряк началник. Тръгнахме същата вечер към градчето за храна. Красиво, китно и подредено градче, на което нищо не липсваше. Имаше Лидъл за бедняците и естествено влязохме в него, англичаните ги е срам да влизат в лидъл. Напазарувахме скромно и обратно пеш кам караваната. Другия ден чистихме и си лафихме, неосъзнали какво ни чака във фабриката.

Ако има интерес ще довърша историята в няколко части, защото е доста дълго за разказване.

Част 2
Около караваната беше пълно със зайци, както и много сгазени на пътя до нас, но все пак не сме ги опитвали готвени. Следващата сутрин Пол ни взе за работа и ни представи на някакъв голям шеф, който не разведе във фабриката като не обясняваше кое каксво било, нищо не му разбрах. После ни заведе в съблекалнята и ни дадоха сини гащеризони, някакви гумени ботуши, и от катаджийските жилетки. Заведе ни на плаца доста голям където паркират тировете със месото 3 -та категория и там Пол даде на всеки от нас конкретна задача, на мен се падна да чистя някакво затънтено място от боклуци, където се беше образувало малко блато, трябваше всичко да изхвърля във висок контейнер, сомо с дълга тояга се получи. На другите им даде да метат помещенията с готовия протеин. На обяд се пада 30 мин почивка и тогава се появи българин който е от 2 месеца там. Оказа се свестен и ни разказа на какъв Х““ сме попаднали и как е имало преди нас 2 момчета, които буквално избягали след втората нощна смяна. Ние бяхме късметлии и ни казаха че до втория месец няма да даваме нощни – явно ги е страх да не избягаме и ние. Открих джапанки от единия беглец в караваната и ги проносих. В завода вътре където се обработва месото е около 90 градуса, и ставаш вир вода както и отслабваш ммного бързо. Затова ни редуваха вътре. Отвън ни даваха пароструйки да чистиме мазните контейнерчета от месото както и целия плац от кръвта, всяка сутрин един го правеше до обяд, друг помагаше да разтоварят разваленото месо в мелачка, в която ако се задръсти влиза някои и отпушва. Имаше и складове с торби по 1 тон чиито дръжки закрепяхме на машина която ги отваря и изсипва във тировете. Работата беше много тежка, а парите към 70 паунда на ден, което беше добра надница, едната българчи с англииския се уреди оператор на машина и подигравателно ни гледаше как миеме плаца, от тогава го набелязахме и игнорирахме, до бой за малко да се стигне. Събирахме се вечер в караваната на масата да ядеме. Алкохол по рядко. Омръзна ни да ходиме пеша на работа и поляците от завода ни подариха колело , с което се редувахме да ходим сутрин на работа. После намерих в града колело за 20 Р и го купих, стана ни по лесно защото и до града за храна ходихме с колелата. Опазнахми градчето, беше интересно, нови неща за нас българите, ред и подреденост, искаше ни се да си намерим друга работа, но без НИН не ставаше.
Свикнахме в завода, но от гумените ботуши и тия бактерии от месото имахме нещо като екземи по краката, От казармата си спомних за партенките които не запаряват, скъсах чаршаф и имахми партенки, доста по добре беше, Неприятно беше че всяка сутрин обувахме останалите ботуши – чужди от някои поляк. Там имаше около 20 поляка, бяха свестни, продаде ни един от тях ауди 80 за 300 Р, оказа се че няма гражданска, и повече никай от нес не искаше да рискува да го кара, та теглихме клечки всяка сутрен кой да кара колата до работа. Най приятно ми беше да ме пратят с някой да метеме пътя оп който е минал тира от завода до града, така че да не оставя протейн, който бешеи жълт на цвят, но не отровен.