„Терористът за едни е борец за свобода за други“, припомня Александър Спенсър в книгата си The Tabloid Terrorist. И пише, че колкото и отвратителен да е един терористичен акт, винаги ще има някой, който да се вдъхнови от него – през медиите.
Журналистите често са наричани съучастници или дори най-добри приятели на терористите, защото без техните статии и репортажи престъпното деяние няма да е достигнало до хората. Но по-важното е, че без техните умишлени усилия то няма да всее страха, който атентаторите целят. През последните седмици чухме, че в Мюнхен „всеки се спасява както може“, гледахме „ужаса на една българска майка, чиито деца били в „Олимпия“, гледахме на живо „кошмара“ в Ница. Извънредни емисии, тонове прилагателни, „ексклузивни“ интервюта. Резултатът не се мери в рейтинг, а в наплашени хора. Страхът е лош съветник – той замъглява разумния дебат, а рискът е някой да повтори същите престъпления (виж повече в текста „Терорът на медиите“).
Въпросът, разбира се, не е дали медиите трябва да отразяват атентатите, а как точно го правят. Извеждането на преден план на извършителите рискува да ги направи герои за някои, а истеризирането създава хаос, което е основната цел на терористите. Фокусът върху жертвите травматизира публиката, без да й дава кой знае каква информация, и също може да е средство за надъхване на следващи извършители. Драматичният музикален фон и сърцераздирателните лични истории може и да водят до по-висок рейтинг или тираж, но журналистите имат много по-голяма отговорност. Днес, когато по всичко изглежда, че тероризмът ще продължи да хвърля черната си сянка още дълго време, а все повече „самотни вълци“ в Европа се радикализират, медиите трябва да помислят как да информират, без да им помагат. Френските медии вече решиха: имената на терористите няма да бъдат съобщавани, а лицат
