Бойко Борисов непременно трябва да похвали полицията в Асеновград – заради нейната безпристрастност. И трябва да уволни Валери Симеонов. В противен случай може и да се избием, пише Татяна Ваксберг и обяснява защо.
За добро или лошо, двете незабавни действия, които могат да успокоят страстите в Асеновград, зависят от Бойко Борисов. От него лично. Той е човекът, който може да похвали полицията – заради нейната безпристрастност в етнически спор. И пак той е този, който може да уволни Валери Симеонов – заради това, че е взел страна в етнически спор.
Да не си заравяме главите в пясъка – конфликтът в Асеновград е именно етнически. И ако не се третира като такъв, той няма да бъде преодолян, а ще бъде задълбочен. В момента градът е разделен на две общности, всяка от които се страхува от другата, а в ход вече са влезли камъни и юмруци. На този етап държавата има само една функция – да поддържа равномерна дистанция спрямо двете групи.
В Асеновград полицията изпълни тази задача и се нуждае не просто от обичайната правителствена похвала, но и от публично разяснение за това какъв точно е приносът: че не си е „избрала“ една от двете общности, а е осигурила защита и на двете по равно.
Вицепремиерът Валери Симеонов постъпи обратното: той обяви, че заема страна. „Аз съм на ваша страна. И не само аз, ами всички хора, които са наясно с тежкия проблем, с циганския проблем в България, който предстои по някакъв начин да бъде решен“, каза той на асеновградчани. Думите му се нуждаят от санкция, и то незабавна. Защото те крият огромен риск.
“В обща вреда е да се трупа напрежение и да се настройват цели общности едни срещу други или да се всява страх и нетърпимост“, казва за ДВ кметът на Асеновград Емил Караиванов по повод напрежението и протестите в града. (01.07.2017)
Какво мислят германците за българските роми?
За добрите роми и лошите българи
Ето един пример
През 1987 година президентът на тогавашна Югославия Слободан Милошевич отива в Косово, където етническите сърби се оплакват от насилие, извършвано спрямо тях от косовските албанци. С две изречения Милошевич поема защитата на сърбите: „Повече никой няма да смее да ви бие. Народа никой няма да смее да бие.“ Тези две изречения, едва смотолевени в една гръмогласна навалица, но предадени по телевизията и моментално дочути от милиони, го превръщат в неоспорим лидер на сърбите за броени минути – тогава се смята, че най-после на власт е дошъл човек, загрижен за съдбата на сърбите, смазани от албанския гнет. Три войни по-късно, двете изречения на Милошевич се смятат за основен мотор на отприщеното тогава насилие – тъкмо защото са окуражили една етническа група и същевременно са усилили страховете на друга.
Не можем да твърдим, че България днес е (напълно) сравнима с Югославия тогава. Но ето един по-съществен въпрос: би ли могъл Бойко Борисов да е уверен в обратното? Би ли могъл да твърди, че историческият пример е пренебрежим, защото двете страни и ситуации са несравними? Би ли могъл да вярва, че от думите на Валери Симеонов няма да последва нищо опасно? Надали. Борисов е напълно наясно с рисковете и много добре знае, че националистическият говор носи моментални дивиденти на говорещия и дългосрочни рискове за цялата общност. Ето какво каза самият Борисов през 2015 година: „Аз съм по-внимателен в етническия проблем, който цъка в България със страшна сила. За разлика от другите аз съм отговорен човек и мога много бързо, за един час, да стана Ратко Младич на Балканите. [Но] аз съм внимателен.“
Да напомним, че цитираният Ратко Младич, бивш главнокомандващ на армията на босненските сърби и пряк извършител на безчет зверства, е фигура, която Милошевич дълго време е смятал, че контролира. Вярвал е, че след като го е насърчил идеологически, след като е финансирал и оборудвал цялата му армия, а освен това му е осигурил и лично благоденствие, ще може и да направлява действията му, да го озаптява или да го активира, според собствените си нужди. Много крива сметка, както сочи историята. Етническите конфликти не носят рискове само за уязвимите етнически групи. В тях изгарят и политици със зле премерени възможности. И ако има поне нещо, което Борисов да си струва да чуе от целия югославски пример, нека това бъде тази малка част от него: националистите не подлежат на контрол и рискът, който носят, не може да се балансира.
