Отчаяният идеал за национално обединение, за който някога се водеха войни, деградира до отчайващата идея за емигрантски референдум.
Простете се завинаги със старата илюзия, че българите можем да заживеем в една държава, да живеем заедно честито и да се виждаме често. Новата реалност налага да живеем разделено в различни държави, а виждането да става от дъжд на вятър – Те (от чужбина) да се похвалят и авторитетно да ни понаставляват как се живее в „белите държави”, Ние (от България) да им се пооплачем и засрамено да ги изслушаме.
Илюзията на новата реалност е, че нещата изведнъж ще потръгнат, ако Те могат да гласуват масово и електронно. Как точно ще потръгнат и от каква вътрешна логика ще бъдат задвижвани – не питайте за подробности, защото това все пак е илюзия. Не търсете в нея рационалност, защото е замесена от невъзможни митове – за изтеклия мозък и за успелия Навън българин.
Върху тези клишета е изграден колективният емигрантски имидж, който и с топ не можеш да помръднеш. Дори науката отдавна да се е произнесла, че между женските крака може да вирее всичко друго, но не и мозък. Дори в световния кодекс на труда еженощното разтваряне на крака и коленичене с пълна уста да не е признато за интелектуален труд. Дори Брегович да запише „Не съм курва, тук (в Европа) съм проститутка” – за Нас Емигрантът винаги ще си остане трагически образ на изтеклия мозък. Дори да живее като вол, да работи като роб и да го третират като негър – мозъчният му ореол ще ни вселява скръб и жалост.
А който има акъл, няма начин да не успее. Затова и историята не помни (и не признава) поне епизодични провали на емигрантския мозъчен тръст. Той колективно притежава висок коефициент на интелигентност и колективно цъфти и връзва. Въпреки че за част от колектива дефиницията за успех започва и свършва с хладилник, чиято врата се затваря с усилие – имаше изгодни промоции и така се натоварихме, че една замразена през 1995 г. пица сега леко подпира.
Митовете за всеобщото интелектуално превъзходство и кариерно израстване в живота издействаха специален статут на Емигранта. Те са нещо повече от Нас, защото бачкат здраво (докато Ние лентяйстваме) и ни изпращат пари – много пари, колкото никой друг не изпраща. За което заслужават държавна награда, а какво може да даде една мизерна държава на толкова успели хора – нещо символично, нещо като електронно гласуване.
И без това държавата им е задължена до живот най-малкото поради две причини.
Първо, тя ги е изгонила, а не те да са си тръгнали доброволно. Те много искаха да останат, но твърдят, че „не са имали друг избор”. Това, което избрахме Ние, за Тях очевидно не е избор. Лишаването им от „друг избор” ги обрича да бъдат вечни морални жертви, а Ние сме обречени да ги разбираме и да благоговеем, защото пращат пари.
Ако ви спрем кранчето, тази държава няма да изкара и седмица, казват Те. И в името на държавата Ние поддържаме култа към мозъчния тръст от чужбина, защото откровено ни липсва мозък за елементарна критичност към претенциите за обществено признание.
Емигрантът не изпраща пари на някаква абстракция, наречена държава, понеже някога се е родил в нея и е сантиментален до откаченост. Той изпраща пари на семейството си или на остатъците от него, също както правим и Ние. Само че Ние не сме и помисляли да се изтъкваме, хеле пък да поставяме ултиматуми – тази седмица ще държим децата гладни и жадни, за да видите какво ще остане от държавата до следващия понеделник.
Няма нужда да се заплашваме, да се подценяваме (Ние) или надценяваме (Те). Реалността очевидно е такава, че се налага да живеем в далечни държави и да се виждаме по Коледа и през август. Когато Те ще обещават, че един ден ще се върнат – само „нещата малко да се пооправят”.
Но и Те, и Ние, знаем, че нещата никога няма да се оправят с или без електронно гласуване. Няма да се оправят изобщо или поне достатъчно за връщане назад. Чукай на дърво, връщане назад ще има само при някакъв форсмажор на живота. Иначе кой ще си изгуби акъла и ще изостави успешния хладилник, за да дойте Тук, след като Там „всичко ти е уредено” и „много сме доволни”.
Няма и какво да се самозаблуждаваме – всичко досега беше доброволен житейски избор, а не липса на избор. Затова и никой не трябва да очаква компенсации заради избора си, както старият идеал не може да бъде компенсиран с импотентни идеи.
