Малко преди 7.00 часа е. Клошарят, който всяка сутрин обикаля близките контейнери, за да събира алуминиеви кутийки, отново минава покрай блока и решава, че е време да те събуди. Леко се разсънваш от звука на падащите върху асфалта кутийки и се събуждаш от мощното им смачкване с крак.
Това се повтаря средно между 10 и 20 пъти, в зависимост от това колко бира са изпили съседите предната вечер.
Докато се излежаваш и се наслаждаваш на тишината, настройвайки се за новия ден, усещаш как през прозореца нахлува миризма на цигари. Когато направиш забележка на съседа от долния етаж, получаваш отговор и осъзнаваш, че е трябвало да си замълчиш.
Затваряйки прозореца, чуваш как някой запраща 2 мощни туберкулозни храчки през терасата, докато пред очите ти хвърчи фас от горните етажи.
Запътваш се към банята и чуваш как някой слиза по стълбите и си подсвирква безгрижно. Часът е едва 7.00 и вече ти идва да набиеш поне трима.
Излизаш да потичаш на близкото игрище, на чиято врата има чисто нова табела „Забранено за кучета“. Влизаш и едно куче ти се хвърля в краката. Напомняш на стопанката му, че е забранено за кучета, че тази табела не е сложена случайно и че тук играят и малки деца. Тя те прекъсва и започва да ти обяснява, че кучето е ваксинирано, че има малко дете вкъщи и нямало проблеми.
На следващия ден чисто новата табела вече я няма.
Тичайки, забелязваш как един поне 20-годишен автомобил загрява и „освежава“ въздуха наоколо, докато собственикът му гордо пие кафе. Чака двигателя да загрее, за да отиде на работа, която се намира на 15 минути пеш.
Преди време до блока е имало беседка. Тази беседка законно е надстроена и се е превърнала в квартален „Бар Наздраве“. В нея десетина души всеки ден безгрижно се черпят с алкохол, докато играят карти и табла. Тези хора са всеки ден там, от сутрин до вечер, това им е заниманието. Прибират се вкъщи само за да похапнат и подремнат.
Нашият вход е газифициран. В него има само един апартамент, който ползва газ, но това не пречи на служителят, който извършва проверка, да звъни на всеки апартамент, докато някой му отвори входната врата.
До нашия вход има пейка. През деня понякога отвън се чуват чалга песни. Излизаш и виждаш как няколко момиченца на видима възраст около 10 години заучават поп-фолк текстове. Понякога около полунощ и след полунощ се чуват най-разнообразни разговори, най-интелигентните от които са „Брааат, не съм ял от 2 дни“, „Лек, ако ме удариш още един път, ще те пребия“.
Когато се обадиш на „Обществен ред“ и им обясниш, че е полунощ и че не можеш да заспиш от писъци и крясъци, ти се подсмихват ехидно и започваш да се замисляш дали това вече не се възприема за нормално.
Най-накрая си в леглото. Точно се унасяш около полунощ, когато няколко деца решават да поиграят футбол на игрището. Ако си късметлия, успяваш да поспиш няколко часа.
Няма нужда от будилник, клошарят те събужда отново.
Малко асфалт, добре усвоени пари под формата на пасарелки и никому ненужни пейки за зареждане на телефони не правят Бургас най-добрия град за живеене. Правят го неговите жители.
За жалост, голям процент от тях са пълни егоисти, които преди да направят нещо, не си задават един елементарен въпрос – „Преча ли на някого, когато правя това?“.
Автор – Мила Колева
Източник-Уебкафе
