Приватизационната сделка за продажбата на Завод „Нефтохим“ АД на „Лукойл“ е не само най-мащабната в историята на касовата приватизация в България – тя е и най-съдбовната, с последствия, които нахвърлят пределите на икономиката и засягат националната сигурност на страната ни, включително нейната геополитическа ориентация.
Тук основният въпрос, който би трябвало да тревожи осъществилото сделката българско правителство, би трябвало да бъде не просто за колко ще бъде продаден „Нефтохим“, а на кого ще бъде продаден. Това се налага поради един многократно потвърждаван принцип в световната история: енергийната зависимост на една страна винаги води до политическата ѝ зависимост.
Благодарение най-вече на продължилия 45 години социалистически режим, у нас се формира икономика, която е изцяло енергийно зависима от бившия СССР, респективно днес от Русия. Зависимостта по отношение на доставките на газ и ядрено гориво по времето на социализма е (и си остава) почти стопроцентова ситуация, която обективно налага да се предприемат действия за диверсифициране на енергийните доставки и за снижаване риска от политическите влияния, ползващи енергетиката като оръжие за геополитическо въздействие. Единствената сфера, в която биха могли да се предприемат подобни стъпки през деветдесетте години, е сферата на производството и дистрибуцията на течни горива. А възможностите са свързани с факта, че и основният производител на горива „Нефтохим“, и основният дистрибутор „Петрол“ са държавни фирми. Продажбата им на надеждни западни инвеститори или пък – ако това не би било възможно – оздравяването им в държавния сектор биха решили поне в известна степен въпроса с енергийната диверсификация на страната.
Правителството на Иван Костов обаче остава чуждо на тази логика. След проведената касова приватизация както „Петрол“, така и „Нефтохим“ остават в ръцете на руски инвеститори – с всички геополитически последствия от този избор. Странно е обаче, че не само решаващи за икономиката и националната сигурност на страната предприятия остават в руски ръце и по този начин се гарантира геополитическото влияние на Русия в България, странното е и, като капак на всичко, че стратегически най-важните предприятия с монополни позиции се продават на безценица. И историята с приватизацията на „Нефтохим“ АД е повече от драматично доказателство в това отношение.
Когато през 2004 г. Иван Костов напуска СДС, за да реализира своя политически проект ДСБ, се стига до остри спорове между него и тогавашния син лидер Надежда Михайлова[1]. В хода на тези спорове тя му задава публично пет въпроса – и получава също тъй публично неговите отговори.[2] Единият от въпросите е кога е бил искрен – когато пише статии за Русия или когато продава ключови предприятия като „Петрол“ и „Нефтохим“ на руснаците. Отговорът за „Петрол“ гласи, че това е една от най-успешните приватизационни сделки, в която OMV, българският „Петрол“ и руският „Нафтекс“ са имали равно участие. Тук Иван Костов пропуска да спомене, че всъщност руското участие не е толкова руско, колкото на руската мафия; че става дума не за друг, а за Денис Ершов[3], изгонен от България като заплаха за националната сигурност; че старото име на „Нафтекс“ е „Юкос Петролеум“ и руската компания „Юкос“ официално отрича да има нещо общо с тази фирма; че същият този „Юкос Петролеум“ неизменно снабдява с петрол „Нефтохим“ с протекциите на Красимир Премянов по време на правителството на Жан Виденов, а след това и с протекциите на Йордан Цонев по време на правителството на Иван Костов; че банката, която стои зад тези доставки и последвалата ги приватизационна сделка за „Петрол“, осъществена под натиска на Христо Бисеров[4] и Йордан Цонев[5], се казва първоначално „Балканска ортодоксална банка“, създадена от хора на Държавна сигурност и функционираща като един от основните спонсори на БСП под контрола на ген. Любен Гоцев[6], а по-късно – вече като „Нефтинвестбанк“, тясно свързана с Майкъл Чорни.
По-интересен е другият негов отговор – за продажбата на единствената работеща българска рафинерия на „Лукойл“. Цитирам дословно:
„Нефтохим” беше продаден на руска фирма, защото е с руска технология и преработва руски нефт. И затова представляваше интерес само за руски фирми.
Винаги ме е впечатлявала способността на държавниците да изричат публично неистини, без да им мигне окото. От справка за вноса на суров петрол за периода 1991 – 2003 г.[7], официално поискана от Лъчезар Тошев, народен представител в тогавашното 38-мо Народно събрание, и официално издадена от Изчислителния център на Министерството на финансиите, става ясно, че съвсем не сме купували и преработвали само руски нефт.
В периода август – декември 1991 г. например доставките от Русия по обем са чак на пета позиция с 272 592 т.; на първо място е Судан – с 1 228 230 т. През 1994 г. сме внесли от Иран 1 286 214 т; през 1995 г. сме внасяли нефт дори от САЩ; през 1998 г. сме внесли от Ирак 681 329 т (как ли е станало – нали по това време е в действие ембаргото). През 1999 г. освен от Русия сме внасяли нефт от Алжир, Тунис, Израел, Казахстан, Египет, Украйна, Ирак. Няма нито една година, в която да сме внасяли само руски нефт. Въпросът е къде са били преработвани всички тези количества – като се има предвид, че „Плама“ практически не работи. И след като твърдението на Иван Костов, че „Нефтохим“ може да преработва само руски нефт, очевидно не е вярно,тогава защовсе пак той е допуснал рафинерията да бъде продадена на руска фирма?
Въпросът е резонен, тъй като се отнася не само до икономиката, но и до националната сигурност на страната. Както вече споменах, Русия има практически пълен монопол върху енергийните доставки в страната: нефт, газ и ядрено гориво. Тази енергийна зависимост може лесно да бъде употребена като средство за политически натиск, което очевидно и самият Иван Костов съзнава, тъй като първото изречение от неговия отговор гласи: „Противодействието на руската инвазия е задача за всеки български политик, който има съзнание за националните интереси.“ Странно наистина – как и защо тогава българското дясно правителство продава рафинерията на руснаците – след като е кристално ясно, че с това увеличава и без това огромната енергийна зависимост на България от Русия?
Някога сделката за „Нефтохим“ беше рекламирана като най-добрата сделка за 1999 г. Не бих могъл да се съглася с това. Напротив, бих казал, че именно това е най-скандалната приватизационна сделка в рамките на целия преход. Като при това занижената в пъти цена не е най-скандалният елемент; скандално и в прекия смисъл на думата безотговорно е самото решение рафинерията да бъде продадена на руска фирма – при очевидната перспектива да се превърне в инструмент за налагане на чуждо влияние в страната.
Как се стига до този прецедент? До 1997 г. никой не си и помисля, че „Нефтохим“ може да бъде продаден. Решението за стартиране на приватизационните процедури принадлежи на служебното правителство на Стефан Софиянски – като с Решение на Министерския съвет № 405/16.04.1997 г. рафинерията е включена в списъка на държавните предприятия по чл. 2, ал. 10 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (ЗППДОП), при приватизацията на които не се допуска плащане с непарични платежни средства. След одобрението от Министерски съвет, съгласно чл.3, т.3 от ЗППДОП, с Решение № 508/22.04.1997 г. на „Агенцията за приватизация“ е открита процедура за приватизация на до 75 % от капитала на „Нефтохим“ АД. Тъй като това безспорно е голямо и структуроопределящо предприятие, дружеството попада в списъка на държавните компании, които ще се приватизират с помощта на приватизационни посредници, финансирани по линия на програмата ФАР. С Решение № 667/15.01.1998 г. на „Агенцията за приватизация“, консорциумът „Артур Андерсън“ е упълномощен да подготви сделката до етап сключване на договор за приватизация.
Английският консорциум анализира финансовото състояние на „Нефтохим“ и установява, че неговите задължения към бюджета възлизат на 426 милиона лева. Загубите, които предприятието трупа всяка финансова година, изглеждат най-малкото странно, тъй като от гледна точка на световния опит нефтените рафинерии са сред най-печелившите компании. И когато губят, това се дължи или на некадърно управление, или на корупционни фактори и прецеденти. На родна почва обаче нещата изглеждат различно: всъщност, огромните ресурси на предприятието са апетитна плячка за всяка държавна власт – и „Нефтохим“ неведнъж е бил обезкървяван финансово поради една или друга причина, несвързана с прякото производство, но пък свързана с конкретни политически причини или корпоративни интереси. Достатъчен е само един пример, за да се убедим в това: през 1996 г., в разгара на зърнената криза, „Нефтохим“ бива принуден от правителството на Жан Виденов да сключи сделка за доставка на пшеница чрез компанията „Гленкор“ на Марк Рич[8]. Обемът е огромен: става дума за 300 000 т пшеница, доставени срещу дизелово гориво. Горивото е продадено по занижени цени, а зърното – на завишени. Загубата за „Нефтохим“ възлиза на 67 милиона долара, които никога не биват възстановени нито на държавата, нито на комбината.
С Решение № 938-П/17.03.1999 г. на „Агенцията за приватизация“ е определен метод за продажба чрез преговори с потенциални купувачи на пакет от 7 856 531 акции, представляващи 58 % от капитала на „Нефтохим“ ЕАД. Срокът за подаване на оферти е 7 юни 1999 г. На представители на потенциалните инвеститори е разрешено посещение на предприятието и им е предоставена първичната информация, на която се базира информационният меморандум, изготвен от „Артур Андерсън“. На 7 юни 1999 г. са подадени четири оферти: на „Akmaya Sanayai ve Ticaret A.S.“, Istanbul, на „Logomat Services Ltd.“, Nicosia, на „Лукойл Петрол“ АД, София, и на „Балкански нефтен консорциум“, България. В крайна сметка е взето решение „Нефтохим“ АД да бъде продаден на българския клон на руската петролна корпорация „Лукойл“.
Договорът за продажбата на 58% от акциите на „Нефтохим“ е сключен на 12 октомври 1999 г. с подписите на Захари Желязков, изпълнителен директор на АП, и Валентин Златев, представляващ „Лукойл Петрол“ АД – България.[9]
Цената, платена от „Лукойл“, е 101 милиона долара, от които обаче в държавната хазна влизат само 81 милиона, тъй като 20 милиона остават на разпореждане на купувача в специална доверителна сметка – с тях трябва да се покрият скрити задължения на „Нефтохим“, ако бъдат открити такива, както и загуби по време на самата приватизационна процедура. Договорът предполага инвестиции в размер на 268 милиона долара за модернизиране на производството, и поне 140 милиона под формата на апортна вноска – нефтено находище в Западен Сибир с годишен добив от 700 хиляди тона нефт. Купувачът поема и дълговете към държавата: 30,5 милиона долара стар дълг към „Държавния фонд за реконструкция и развитие“[10] и 420 милиона лв. за неплатени данъци и мита. Държавата от своя страна отписва задължения по ЗУНК, които според Захари Желязков са в размер на 172 милиона долара.[11] Контролът от страна на България е гарантиран с тъй наречената златна акция, или както е вписано в договора – „акция №1“. Тя е равностойна на гласовете на 34% от притежаваните акции, като с нея могат да бъдат блокирани решения за ликвидация или преобразуване на предприятието, както и за вливането му в друго дружество.
Договорът има някои специфични особености, които заслужават специално внимание. На първо място това са клаузите за конфиденциалност, особено тази в чл.20 А.1.: „Страните се задължават да пазят в тайна като конфиденциална цялата информация, която се разкрива във връзка със сключването и/или изпълнението на този ДОГОВОР, включително информацията, която ще бъде разкривана за целите на следприватизационния контрол“. С други думи, всичко, което е свързано с продажбата на „Нефтохим“ АД, не подлежи на публичност и е държавна тайна. Редно е да се запитаме: защо? Не изисква ли самият приватизационен процес максималната възможна публичност и прозрачност, след като става дума за прехвърляне на държавна собственост в частни ръце?
На второ място, в чл.15, т.2 се дава разрешение на Общото събрание да взема решение за „отказ да се предоставя достъп до пристанищните съоръжения и петролопроводите срещу справедлива възнаграждение“ – включително на „държавни органи в рамките на осъществяваните от тях функции“. С други думи, инфраструктурата на „Нефтохим“ може да се ползва само от „Лукойл“. И в това отношение държавата няма думата, освен ако не използва правото си на вето върху подобен тип решения, даден от Държавната акция (акция №1). До този момент обаче поне публично няма информация някой друг освен „Лукойл – Нефтохим“, да е използвал пристанище Росенец или петролопроводите на рафинерията. Нещо повече, пристанището се конституира като чисто руска територия, до която нямат достъп митническите власти, и в течение на цяло десетилетие държавата нямаше никаква представа какви количества нефт влизат през него и каква продукция излиза. На трето място, съгласно чл. 13.1 купувачът няма право да прехвърля закупените акции в течение на пет години – както е и в повечето приватизационни договори, но следващата алинея гласи:
Не се счита за нарушение на договорните задължения по предходната алинея прехвърлянето на правото на собственост върху продаваните акции на дружество, влизащо в системата на „Лукойл“.
От което следва, че собствеността на целия комбинат би могла да бъде прехвърлена на чиято и да е структура на „Лукойл“, регистрирана където и да било по света (примерно в офшорни зони). Тогава остава открит въпросът с плащането на данъци – въпрос, който впрочем и без това е безкрайно проблематичен.
Съгласно чл. 21, т.А, изпълнението на този договор е гарантирано с договор за поръчителство, сключен между продавача и „Лукойл Европа Б.В.“, Холандия, на стойност 300 милиона евро. По отношение на фиксираната в договора цена на „Нефтохим“, подобна гаранция изглежда задоволителна. По отношение на реалната стойност на рафинерията обаче не е. Проблемът е, че „Нефтохим“ АД е оценен в пъти по-ниско, отколкото би трябвало.
Още тогава тази оценка не е била лесна за преглъщане – особено в комбинация с факта, че тази продажба окончателно утвърждава руското енергийно влияние в България. От едно интервю на Петър Стоянов[12], дадено много по-късно, става ясно, че тази сделка е една от причините за скъсването на отношенията му с Иван Костов:
Вярно е. Аз бях изумен от решението на Иван Костов „Нефтохим“ да бъде даден на „Лукойл“. Две стратегически предприятия, да ги наречем, имаше в България по онова време и сега – АЕЦ „Козлодуй“ и „Нефтохим“. С АЕЦ „Козлодуй“ сме напълно зависими от Русия, защото връщаме отработеното гориво в Русия, работим по руска технология. Според мен, беше съвсем важно и редно „Нефтохим“ да бъде даден на западен инвеститор. За съжаление, това не се случи – Иван Костов се превърна в първия български министър-председател, който пряко обслужи стратегически интереси на Русия. Никой не е помагал толкова на БСП, по-точно на определени кръгове от БСП, имам предвид кръга „Луканов“, колкото Иван Костов.[13]
В друго интервю Стоянов споменава за проявения интерес на „Шел“ към „Нефтохим“.[14] Това изказване породи известни спорове относно това дали „Шел“ реално е проявил интерес към приватизацията на „Нефтохим“ АД, или не. Според Антон Тодоров, който обстойно е прегледал документацията за тази сделка, в „Агенцията за приватизация“ няма такава следа. Сигурно това е така, но за сметка на това в медиите от периода непосредствено преди продажбата има данни за това, че прочутата петролна корпорация не е останала безразлична към предстоящата сделка – и дори е изкупувала акции на „Нефтохим“ на фондовата борса. Например в статията „Търси се стратегически инвеститор за Нефтохим“, публикувана във в-к „Капитал“[15], се отбелязва повишеното търсене на пакети от акции на рафинерията на борсата, което е довело до повишаване на цената им от 18 500 на 21 900 лева. Посочва се, че „Шел – България“ купува акции на „Нефтохим“ през офшорната фирма „Фрийдлан“. Освен всичко, друго става дума за публично изявено желание на компанията да участва в търга за българската рафинерия: „В същото време „Шел“ официално се заяви като един от евентуалните кандидати за приватизацията на „Нефтохим“. Това в голяма степен отговаря на наложилата се през последните две години тенденция за разширяване на дейността на големите петролни компании, свързани както с преработката на суров нефт, така и с дистрибуцията на петролни деривати в Централна и Източна Европа.“ Прави се предположение, че ако това се случи, много вероятно е „Шел“ да участва в консорциум с „Роснефт“. Горе-долу по същото време сайтът fіnаnсе.nеwѕ.bg публикува съобщение под заглавието: „Шeл“ – coбcтвeниĸ нa 7% oт „Heфтoxим“, в което се посочва, че „B ĸpaя нa минaлaтa гoдинa чpeз блoĸoвa тъpгoвия „Юниoн бaнĸ“ e зaĸyпилa зa “Шeл – Бългapия” 1 000 000 aĸции oт ΠФ „Heфтoxим инвecт“. Това са част от акциите, пласирани в масовата приватизация, които по-късно са изкупувани и от „Лукойл“ – България.
Извън геостратегическите съображения, съгласно които тази сделка струва твърде скъпо на България, става дума и за реалната цена, при която нещата са не по-малко конфузни. „Нефтохим“ е грамадно предприятие, разпростряло своите инсталации върху осем квадратни километра площ, плюс три петролопровода и седем петролни бази в страната, собствена инфраструктура, собствено пристанище, много почивни станции и други имоти. Идеята, че то може да струва смешната за мащабите му сума от 101 милиона долара, е доста шокираща. И дори като прибавим към тази цена огромните дългове на предприятието и щедрите обещания за инвестиции от страна на купувача, сметката въпреки всичко не излиза. Независимо от това, критичните мнения са рядкост, а това е и една от малкото подобни сделки, при които държавата не попада в полезрението на прокуратурата. За драматичното несъответствие между платената и реалната цена на „Нефтохим“ започва да се говори едва през 2011 г., когато от „Лукойл“ дават знак, че рафинерията може да бъде продадена, и определят потенциалната продажна цена на комбината в размер на 1,5 милиарда долара. С други думи, близо петнадесет пъти по-висока от тази, която са платили при приватизацията ѝ!
Очевидно тази оценка притеснява бившия премиер Иван Костов, продал „Нефтохим“ за 101 милиона долара, от които само 81 милиона са реално платени. В интервю пред „Нова телевизия“, дадено на 12 август 2011 г., той заявява: „Те претендират за 1,5 милиарда долара, които никой няма да им даде… Трябва да се заровя в интернет за няколко часа и ще ви кажа колко струва, но струва много по-малко.“ Когато обаче го питат (в същото това интервю) на каква цена е продал „Нефтохим“, неговият отговор е твърде уклончив: „Аз не си спомням цената, честно. Аз и не разбирам какъв е смисълът на целия този разговор около цената.“
Възможно ли е един министър-председател да не си спомня цената, на която е продал най-голямото предприятие в страната, ключово за нейната икономика и за националната ѝ сигурност и пряко свързано с възможности за влияние върху нейната геополитическа ориентация? Очевидно да – в България всичко е възможно. Не е ясно обаче дали Костов наистина си е заровил главата в интернет, за да дири реалната цена на „Нефтохим“, и какво е намерил там. Опонентите му обаче са го направили. Две години след този случай във в-к „Демокрация“ излиза статията на Христо Бурдев „За олигархията конкретно: цена и цинизъм в продажбата на „Нефтохим“ АД“[16], която съвсем директно показва, че „царят е гол“.
Всъщност авторът на тази статия прави оценка на „Нефтохим“ по аналогия – на базата на оценките, на които са продадени сродни по мащаб нефтени рафинерии – което е метод, добре познат от практиката на инвестиционните посредници и в България – точно по него е направена например една от оценките за МК „Кремиковци“. Той посочва продажбата на литовската нефтена рафинерия „Мазейкиу Нафта“, продадена на полската компания „Орлен“ за 2 343 828 000 долара, при това след като в рафинерията е избухнал пожар, който е унищожил част от оборудването. Сметката е проста – след като през 1999 г. 58% от българската рафинерия „Нефтохим“ е продадена за 101 милиона долара, то стойността ѝ на 100% е 174 милиона долара. Има, разбира се, разлика в производствените мощности: „Мазейкиу Нафта“ има преработвателен капацитет 15 милиона тона нафта годишно, а „Нефтохим“ – 10 милиона тона. Следователно намаляваме платената цена с една трета, за да видим реалната стойност на бургаската рафинерия, и се получава 1,5 милиарда долара, което съвсем точно съвпада с оценката, направена от „ЛУКойл“. От което следва, че в края на 1999 г. „Нехтохим“ АД е продадена на цена, близо 15 пъти по-ниска от реалната. Естествено, тук трябва да се имат предвид и дълговете на комбината (впрочем дългове за 170 милиона долара са опростени от държавата), но така или иначе се губи сума от порядъка на поне един милиард долара. Можем само да гадаем за причините, поради които българската нефтена рафинерия е била обезценена с тази спираща дъха сума.
Напълно в духа на метода „оценка по аналогия“, Христо Бурдев дава и друг пример, още по-драстичен поради това, че става дума за съзнателно занижена цена – в отговор на конкретна политическа услуга. Той посочва примера с NIS (Нефтена индустрия Сърбия), която се разглежда от сръбските медии като отплата за отказа на Москва да признае Косово като независима държава:
Нека се спрем отново на понятието „политическа цена“. Ще го илюстрирам с пример. На 25 януари 2008 г. Сърбия и Русия подписват договор за продажбата на 51% от сръбската петролна компания NIS („Нафтна индустрија Србије“) на руския гигант „Газпром Нефт“. Цената, която руснаците плащат, е малко над 588 милиона долара (за 51%), което означава, че сръбската нефтопреработвателна компания е оценена общо на един милиард и сто седемдесет и шест милиона долара. Общият преработвателен капацитет на двете продадени на руснаците рафинерии в Панчево и Нови Сад, които са част от NIS, е 7,3 милиона тона суров нефт годишно. Да припомним, че капацитетът на „Нефтохим” Бургас е около 10 млн. тона. Значи сръбската компания е с около една четвърт по-малка от нашата.
Дали да не повикаме пак някой петокласник да провери сметките, за да не стане грешка. „Ами, няма грешка.“ – ще ни отговори петокласникът. „Щом 58 % от „Нефтохим“ са продадени за 101 милиона долара, значи цялата българска рафинерия е оценена на 174 милиона долара“. Е, как така, ще попитаме ние, сърбите оценяват тяхната компания на общо един милиард и сто седемдесет и шест милиона долара, а нашата е оценена около седем пъти по-евтино. Един прозападно настроен сръбски политик нарече „унизителна“ цената, предложена от „Газпром Нефт“. Унизителна ли беше тя наистина? Някои могат да я възприемат и така, но за други цената беше политическа. Чрез тази политическа цена премиерът на Сърбия Воислав Кощуница възнагради Русия за това, че тя подкрепи и продължава да подкрепя сръбските усилия за блокиране на независимостта на Косово. Декларацията за независимостта на Косово беше призната от 84 държави, но Косово не може да стане член на ООН, тъй като Русия наложи вето.
И така, да обобщим: поляците платиха за литовската петролна рафинерия два милиарда, триста четиридесет и четири милиона долара. Руснаците платиха на Сърбия политическа цена от 588 милиона долара за 51 % от сръбската нефтопреработвателна компания. Как стана така, че руската компания „Лукойл“ плати на България само 101 милиона долара за 58% от българската рафинерия „Нефтохим“, която сега, вече като неин собственик, оценява великодушно на един и половина милиарда долара.
Позволих си този по-дълъг цитат, тъй той като изважда на показ абсурдите с оценката на единствената работеща нефтена рафинерия в страната ни. Оказва се, че сърбите, славещи се като най-верните партньори на Русия на Балканите, са отстъпили в цената на своята рафинерия – и въпреки всичко са я продали за 588 милиона долара, като нейният капацитет е с една трета по-малък от този на „Нефтохим“. Наистина е интересно как по-точно се е стигнало до тази продажна цена, след като според запознати със състоянието на комбината към момента на сделката само наличните горива и суровини в складовете на комбината са били на стойност 350 милиона долара, а по неговите банкови сметки е имало 200 милиона долара. Да не говорим за това, че само нефтеното пристанище Росенец се оценява на 150 милиона долара.
Видяхме вече как тезата, че само руска компания би проявила интерес към „Нефтохим“, издиша отвсякъде. Дори и да забравим за „Шел“, има и други компании, които биха могли да бъдат привлечени. През 2013 г. Красимир Момчев[17] повдигна завесата и в това отношение[18]:
Друг важен момент беше стратегията относно „Нефтохим“-Бургас (НХК) и българската енергетика. Една световна компания – АМОКО, прояви интерес към построяването на завод за производство на стооктанов бензин „кристал клиър“ чрез преработка на нискооктановия бензин на НХК , ориентиран за експорт в цяла Европа и Русия. По това време АМОКО имаха само един такъв завод в Канада. Планираха втория завод в света да е в Бургас. По техни разчети инвестицията беше за около 700 милиона долара. Ако бяха построили завода си, щяха да бъдат принудени да участват в приватизацията на НХК и да платят пазарна цена при международен конкурс. Застрахователната оценка на НХК, направена от „Лойдс“ – Лондон през 1996 г., беше 3,5 милиарда щатски долара. По-малък завод край Братислава беше продаден за 1,4 милиарда долара.
Това е, разбира се, само една пропусната възможност. Но и още едно доказателство за пропастта между реалната цена на „Нефтохим“ АД и приватизационната оценка – едва ли една световноизвестна застрахователна компания като „Lloyd’s“, която е световен лидер във финансово-застрахователната дейност повече от 300 години, би допуснала сериозна грешка при застрахователната оценка на едно предприятие.
И най-накрая, още едно обстоятелство, което показва много ясно както какъв е всъщност реалният мащаб на тази сделка, така и защо „Нефтохим“ не е трябвало да бъде продаден на „Лукойл“ или на каквато и да е руска компания – това са данните за приходите на рафинерията с днешна дата. За последните осем години „Лукойл – Нефтохим“ е отчела 55 милиарда лева приходи и нито стотинка, подчертавам – нито стотинка печалба. Поради което, разбира се, изобщо не плаща данъци върху печалбата на държавната хазна. Само за 2014 г. приходите възлизат на 7 639 339 000 лв. Това е към 10% от брутния вътрешен продукт на България. Всеки може да си отговори на въпроса как е възможно да продадеш предприятие, което произвежда една десета от брутния вътрешен продукт на страната ти, за смешната сума от 101 милиона долара.
И другият много резонен въпрос е: как в течение на осем години държавата може да търпи безропотно чужда компания, която декларира такива огромни приходи, а калкулира неизменно загуба, като общата сума на загубите за тези осем години е повече от милиард и половина. И ако ставаше дума за реални загуби, коя частна корпорация ще търпи предприятие, което произвежда само загуба?
Само че не става дума за реални загуби. Става дума за класическо укриване на печалби, което в случая е елементарна операция. Тъй като както доставките, така и пласментът на готовата продукция се извършват от корпорацията „Лукойл“, тя може спокойно да продаде на „Нефтохим“ суровина на по-висока цена, при което рафинерията ще излезе на загуба въпреки огромните си приходи от продажби. А реалната печалба, която иначе би се начислила на предприятието, ще се калкулира другаде в структурите на „Лукойл“ – извън България. И забележете – този похват да се работи все на загуба, за да не се плащат данъци, не е свързан само с „Нефтохим“. От 2011 г. веригата бензиностанции „Лукойл България“ е на загуба, а приходите ѝ за същия период до днешна дата са 16,4 милиарда лв.[19] По този повод Илиян Василев[20], бивш наш посланик в Русия, заяви следното:
Нашите институции не си вършат работата. Критиките ни са към към агенция „Митници“, НАП и КЗК. Ниските данъци у нас позволяват на компаниите в сектора да извличат свръхпечалба. А в същото време рафинерията „Лукойл“ от 10 години няма грам печалба при смайващи обороти. Бая майсторство трябва. Затова предлагаме кесарят да вземе кесаровото.[21]
Според данни, изнесени от гражданско сдружение “Справедливи цени на горивата”, от монополните позиции на „Нефтохим“ и наложената надценка на горивата годишните загуби са между 750 милиона и един милиард лева.[22] Това е вероятната цена на приватизационната сделка за рафинерията, плащана, разбира се, не от Иван Костов, а от всички българи.
Трябва да се има предвид и още една „дребна“, но крайно скандална подробност: пристанище Росенец. Това е нефтеното пристанище на комбината, на което дълги години нямаше измервателни уреди за пристигащите количества нефт, нямаше и митническо присъствие. Никой не би могъл да каже какви количества нефт и нефтопродукти са минали през него. Самото пристанище на практика работи като руски анклав под охраната на „Лукойл“, която на практика не допуска ничие „чуждо“ присъствие. Единствен Ваньо Танов като шеф на митниците се осмели да предприеме мерки в това отношение, като през 2011 г. отне лиценза на „Нефтохим“ за данъчен склад. След като необходимите измервателни уреди бяха поставени, лицензът беше възстановен, но скоро след това (през 2013 г.), отново възникнаха проблеми, тъй като се оказа, че част от тези уреди се разпломбирани и включени на тестови режим, поради което не отчитат нищо. Решението този път беше уволнение на неколцина митничари, поставили се в услуга на корпорацията. Оттогава не е известно какво става в Росенец – може би защото Ваньо Танов[23] почина при доста странни обстоятелства.
През 2011 г. „Лукойл“ не продаде „Нефтохим“. Логично – кой продава златната си кокошка – в случая възможността да реализира огромни приходи и да декларира загуба вместо печалба. През 2016 г. обаче концернът публично обяви, че ще разпродаде своите рафинерии и ще се концентрира върху разработването на нови нефтени находища. Би било любопитно – ако това намерение не е поредния блъф – да научим колко би струвал „Нефтохим“ с днешна дата.
