Според историческите данни нашата страна е имала 10 столици. Става въпрос за Дунавската българска държава.
Според историческите данни нашата страна е имала 10 столици. Става въпрос за Дунавската българска държава. В началото на Първата българска държава от кан Аспарух до цар Петър столици са Плиска и Велики Преслав. При царете Роман, Самул, Гаврил Радомир българска столица последователно е Скопие, Преспа и Охрид, а при Самуиловият племенник Иван Владислав – Битоля, за което свидетелства Битолският каменен надпис от 1016г.
През епохата на Втората българска държава, близо два века столица е Търново, а след него – Никопол и Видин, където управлява цар Иван Срацимир. Десетата поред българска столица е София.
София – 1879г
По предложение на проф. Марин Дринов на 22 март 1879 г. Учредителното събрание обявява София за столица на Княжеството. София става столица и посреща избирането си за главен град на княжеството с 11 694 жители, две училища, 10 хана, 120 дюкяна и 3306 къщи.
Плиска (681-893)
Плиска е първата столица на България. В продължение на цели два века от основаването на българската държава през 681 до 893 година градът е главното политическо, военно, културно и икономическо средище. Наред с това обаче Плиска е и сред най-внушителните паметници на средновековното европейско градостроителство. Разположена на кръстопът сред обширна хълмиста местност, първата столица на българската държава е била защитена с мощни крепостни стени. Мястото за построяването на града не е било случайно избрано. Като степни хора, прабългарите са предпочитали равнинните терени за изграждане на лагерите и селищата си.Има три етапа в нейното изграждане.
Дворецът на хан Крум построен върху 500 кв.м е сред най-забележителните паметници от първия етап. Интерес представляват тайните входове, по които обитателите му са можели да напуснат незабелязано града. Дворецът е разполагал с голямо водохранилище и модерни за времето си бани.
Изключително мащабното строителство, разгърнато през втория етап от изграждането на Плиска, се свързва с името на хан Омуртаг. Сред паметниците на неговото царуване са крепостните стени, т.нар. малък дворец с жилищата за членовете на ханското семейство, новите бани със сложна отоплителна инсталация, два езически храма и изключително пищно декорираната Тронна палата.
Третият строителен етап е оставил за историята раннохристиянски култови сгради с внушителни размери. Най-забележителният архитектурен паметник от това време е Голямата базилика. Със своите 2920 кв. м тя била най-голямата християнска църква на Балканския полуостров. Огромната трикорабна базилика, дълга 100 м и широка 30 м е била оградена от голям манастир със сложна архитектура.
Плиска е градът, в който българите са покръстени в християнската вяра. Тук през 886 година княз Борис I e приел учениците на създателите на славянската писменост братята Кирил и Методий.
Владетели:
Княз Борис I Михаил (852-889)
Хан Аспарух (680-700)
Хан Крум (802-814)
Хан Маламир (831-836)
Хан Пресиан (836-852)
Хан Омуртаг (814-831)
Хан Тервел (700-721)
Велики Преслав (893-969)
Велики Преслав е втората българска столица (от 893 до 969 или 971 г.). През 971 г. е превзет и ограбен от византийците. През ХІ-ХІІ в., в периода на византийското владичество след въстанието на Асен и Петър (1185-1187) е отново крепост.
Градът е възникнал през първата половина на ІХ век по време на управлението на хан Омуртаг като военен лагер с укрепен дворец и гарнизон. Цар Симеон I премества столицата на Първото българско царство във Велики Преслав, разположен на 30 км от старата столица Плиска. Той го превръща в най-красивия на север от Стара планина и един от най-величествените градове на цяла Югоизточна Европа (епохата на “Златния век“). Тук са съхранени едни от най-значимите паметници на Плисковско-Преславската култура. Външният град (3,5 кв. км. площ) е бил обкръжен от белокаменни стени, високи 10 м., широки 3,25 м. Конструкциите на портите, кулите и стените са подобни на тези на Плиска.
Във вътрешния град, също обкръжен със стена, се намира комплексът на царската резиденция: монументални каменни дворци като Големия дворец и Тронната палата с колони, а също богато украсената с мозайки, мрамор и керамични икони кръгла църква (10 в.) и др. Градът е забележителен за това време с канализацията си и водоснабдяването. Велики хора на перото са работили в Преславската книжовна школа – Наум Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Презвитер Козма.
Владетели:
Цар ПетърI (927-970)
Цар Самуил (991-1014)
Цар Симеон Велики (893-927)
Охрид (996 – 1018)
Слабо известен факт е, че не Велико Търново е третата Българска столица, а тя е Скопие. През IX-X в. e в състава на Първото българско царство. Охрид се оформя като център на областта Кутмичовица и най-оживеното културно средище на югозападна България от времето на Първата българска държава. След като Цар Самуил издиганал първоначално Преспа, през 996 г. премества столицата в Охрид и той е престолен град до 1018 година. Тук е от 980 г. седалището на Българската патриаршия до 1018 г. когато тя е превърната след византийското завоевание в Българска автокефална архиепископия, продължила своето съществуване като такава до 1767 година. Това показва съхранената роля на града като религиозно и културно средище до една късна епоха.
Търновград (1187-1393)
По време на Първото българско царство (680-1018 г.) градът приема името Търново и заема неизвестно по ранг, но вероятно важно място в системата на управлението. За съжаление този период от историята на града е слабо проучен, но някои паметници (златният медальон на хан Омуртаг, колоните на същия владетел и баща му хан Крум, някои византийски монети и т.н.) водят до смелото предположение, че Търново може би е сред владетелските резиденции още през ІХ-Х век. Във времето на византийската власт (ХІ-ХІІ в.) ролята на града нараства предвид нахлуванията на номадите (печенези, узи и кумани) на юг от Дунав. Названието на хълма Трапезица свидетелства, че тук е имало силен гарнизон, съставен предимно от местни българи. Представителите на българската аристокрация (болярството) по онова време държат контрола на редица крепости по “надоблачните височини”, както пишат съвременните византийски автори.
През ХІІ – ХІV в. столицата е многолюден град с население от около 15-20 хиляди души (съизмеримо с онова на повечето европейски столици от онази епоха), с високо развит градски живот, с икономика, вътрешна и международна търговия.
Османското завоевание (17 юли 1393 г.) нанася тежък удар на града и неговите водещи социални сили. Още през 1394 г. завоевателите унищожават цвета на столичната аристокрация и гражданство – Светите 110 търновски мъченици, канонизирани от св. патриарх Евтимий. Голяма част от жителите на столицата са насилствено преселени в далечни земи, а духовният им водач св. Евтимий е заточен, след което Търновската патриаршия е ликвидирана
В духовните представи на българите цели седем столетия, от 1186 до 1879 г., Търново е единствената възможна българска столица! Нещо повече, до началото ХІХ в. градът е и вечната столица, тъй като историческата памет за Плиска, Велики Преслав и Охрид е силно избледняла.
Владетели:
Княз Борис I Михаил (852-889)
Цар Иван Асен I (1190-1196)
Цар Калоян(1197-1207)
Регионални български столици са били:
Пловдив – на Източна Румелия,
Търновград – на Търновското царство при цар Иван Шишман,
Видин – на Видинското царство при цар Иван Срацимир,
Карвуна и Варна – на Добруджанското деспотство при деспот Добротица.
